— Какво пишеш? — попитала я. — Нов роман за спътника ли?
Резките бръчици около устните на Сумире се позагладили.
— Нищо особено. Просто случайни хрумвания — може някой ден да ми потрябват.
Миу се върнала на дивана и се потопила обратно в миниатюрния свят, роден от музиката в следобедните лъчи на Слънцето. „Какво щастие е да свириш Брамс така красиво! Винаги съм срещала трудности с малките произведения на Брамс, особено с баладите — мислела си тя. — Никога не успях да се отдам напълно на този свят от мимолетни нюанси на чувствата и от въздишки. Сега обаче би трябвало да съм в състояние да изпълня Брамс по-добре, по-красиво отпреди.“ Ала Миу знаела: Нищо повече няма да мога да изпълня. Никога.
В шест и половина двете приготвили вечеря в кухнята и хапнали на верандата. Супа от морска платика с подправки, салата и хляб. Пийнали бяло вино, а по-късно — горещо кафе. Откъм подветрената страна на острова се показала рибарска лодка, която, влизайки в пристанището, описала кратка дъга от бяла пяна. Навярно топла вечеря очаквала рибарите в домовете им.
— Впрочем, кога си тръгваме оттук? — попитала Сумире, заета с миене на съдовете в мивката.
Миу погледнала стенния календар:
— Иска ми се да си почивам тук една седмица, но не знам дали ще се получи. Ако зависеше само от мен, бих останала завинаги.
— Аз също, ако зависеше от мен — рекла Сумире усмихната. — Но какво да се прави? Хубавите неща винаги свършват все някога.
Още нямало десет часа̀, когато двете, както обикновено, се прибрали в стаите си. Миу се преоблякла в бяла памучна пижама с дълги ръкави и заспала веднага, щом главата й докоснала възглавницата. Но не след дълго се събудила, сякаш разтърсена от ударите на собственото си сърце. Погледнала бегло будилника до главата си — минавало дванайсет и половина. В стаята било тъмно като в рог, царяла пълна тишина. Но Миу почувствала, че наблизо има някой, който се крие, затаил дъх. Тя издърпала завивките до брадичката си и наострила слух. Сърцето й забило силно, заглушавайки всички мисли. Това не било само лош сън, разсейващ се след събуждането — в стаята наистина имало някой. Като внимавала да не вдигне и най-малък шум, Миу протегнала ръка и дръпнала леко пердето на прозореца. Бледа струя лунна светлина проникнала вътре. Без да се движи, Миу зашарила с поглед из стаята.
Когато очите й свикнали с тъмното, различила очертанията на нещо черно, на силует, постепенно оформящ се в единия ъгъл — в сянката на гардероба до вратата, където мракът бил най-гъст. Каквото и да било, то било ниско и издуто. Приличало на голяма, забравена там чанта на пощальон. Или на животно. Едро куче? Но входната врата била заключена, а вратата на нейната стая — затворена. Куче не можело да проникне вътре.
Като се стараела да диша спокойно, Миу впила поглед в нещото. Устата й пресъхнала — все още долавяла слабия привкус на бренди, което пила преди да си легне. Пресегнала се и пак дръпнала леко пердето, за да проникне още малко лунна светлина. Бавно, сякаш разплитала объркана нишка, тя започнала по-ясно да различава контурите на черната купчина на пода. Приличало на човешко тяло: косата скривала лицето, тънките крака били подвити под остър ъгъл. Някой седял на пода, свит на кълбо, с глава между коленете, сякаш искал да се предпази от падащ от небето предмет.
Била Сумире. Облечена в синята си пижама, тя била клекнала между вратата и гардероба. Приличала на насекомо. Не помръдвала. Дори не се чувало да диша.
Миу въздъхнала с облекчение. Но какво, за Бога, правела там Сумире? Миу седнала спокойно в леглото си и запалила лампата. Жълта светлина заляла цялата стая, но Сумире не помръднала и изглежда дори не разбрала, че лампата свети.
— Какво има? — попитала Миу. Първо тихо, сетне по-високо.
Никакъв отговор. Гласът й като че не стигнал до Сумире. Миу станала от леглото и се приближила до нея. Грубият килим под босите й ходила й се сторил още по-корав.
— Лошо ли ти е? — попитала и клекнала до Сумире.
Отново никакъв отговор.
Миу забелязала, че Сумире държи нещо в устата си. Било малка розова кърпа, която винаги висяла в банята. Миу опитала да я извади, но не успяла — Сумире стискала силно челюсти. Очите й били широко отворени, но невиждащи. Миу се отказала от напразните си опити и поставила ръка на рамото й. Пижамата на Сумире била вир-вода от пот.
— По-добре се преоблечи — казала Миу. — Цялата си изпотена, ще настинеш така.
Сумире била изпаднала в някакво вцепенение, не чувала и не виждала нищо. Миу решила да свали пижамата й; иначе тялото й щяло да се вкочани. Било август, но понякога нощите на острова били доста хладни. Всеки ден двете плували голи и били свикнали да виждат телата си, та Миу си помислила, че Сумире не би имала нищо против, ако й свали пижамата.