И тогава разбрах. Оказали се бяхме чудесни спътнички, но в края на краищата не бяхме нищо повече от самотни метални късове, движещи се по собствени, несъвпадащи орбити. Късове, които отдалеч приличат на красиви падащи звезди, но всъщност не са нищо повече от затвори, където всеки от нас е сам-самичък и лети неизвестно накъде. Когато орбитите на тези два сателита се пресекат случайно, ние се срещаме. Може дори да отворим сърцата си, да познаем в другия сродна душа. Но само за миг. За да се окажем в следващия отново в пълна самота. Докато не се запалим и не се превърнем в нищо.
— След като изплака насъбралата се в душата й мъка, Сумире стана, вдигна падналата на пода пижама и я облече спокойно — продължи Миу. — После заяви, че иска да остане за малко сама в стаята си. „Не мисли чак толкова за тези неща — посъветвах я. — Утре е нов ден и всичко ще си дойде на мястото, ще е същото като преди. Ще видиш.“ „Да, може би“ — отвърна Сумире, наведе се и допря бузата си до моята. Нейната беше влажна и топла. Струва ми се, че прошепна нещо на ухото ми. Но толкова тихо, че не можах да го разбера. Канех се да я попитам какво ми каза, но тя вече бе извърнала шава.
След това избърса сълзите си с кърпата и излезе от стаята. Вратата се затвори и аз отново се завих и притворих очи. Помислих си, че след такова преживяване ще ми е трудно да заспя, но за мое удивление сънят ме събори почти веднага.
Когато на другата сутрин се събудих в седем часа, Сумире я нямаше в къщата. Реших, че може би е станала рано — или пък изобщо не си е лягала — и е отишла сама на плажа. Нали бе заявила, че известно време иска да е сама. Странно, че дори не беше оставила бележка, но предвид случилото се предишната нощ, предположих, че не й е било до това и че все още е твърде разстроена и смутена.
Заех се с прането, после окачих спалното й бельо да съхне и седнах на верандата с книга в ръка да я чакам да се върне. Наближаваше обяд, но нея все още я нямаше. Притесних се и отидох да поогледам в стаята й, макар да знаех, че не е редно. Внезапно ми хрумна, че може да е напуснала острова. Но вещите й, както и досега, бяха извадени от саковете, паспортът й си беше в дамската й чанта, банският и чорапите й съхнеха в единия ъгъл на стаята. На масата лежаха разпръснати монети, бележник и връзка ключове. Един от тях бе за входната врата на вилата.
Всичко това ми се стори доста странно. Работата е там, че винаги когато тръгвахме за плажа отвъд хълмовете, си обувахме стабилни маратонки и си обличахме тениски над банските, а кърпите и бутилката минерална вода слагахме в по една платнена торба. Но всичко си беше в стаята й — чантата, обувките и банският. Липсваха само чифт евтини джапанки, купени от местен магазин, и тънката копринена пижама, която й бях дала миналата нощ. Да излезеш да се поразходиш в такъв вид наблизо — да, възможно е, но не и да останеш така часове наред, нали?
След обед излязох и я търсих до вечерта. Направих няколко обиколки на района около вилата, стигнах до плажа, после кръстосах надлъж и шир градчето и накрая се прибрах. Не я открих никъде. Слънцето залезе, настъпи нощта. Времето рязко се влоши, вятърът се усили. През цялата нощ чувах грохота на вълните. Будех се и при най-слабия шум. Оставих входната врата незаключена. Съмна се, а Сумире още я нямаше. Леглото й си остана както го бях застлала. Тогава отидох в местния полицейски участък близо до пристанището.
Обясних всичко на един полицай, който говореше английски. „Пътуваме заедно с едно момиче. Тя изчезна, вече две нощи не се е прибирала“ — казах. Но той не прие думите ми твърде сериозно. „Приятелката ви ще се върне — рече. — Тук непрекъснато се случват такива неща. Лято е. Всички търсят развлечения. Млади хора, какво очаквате?“ Когато отидох пак на следващия ден, те ми обърнаха малко по-голямо внимание. Не че възнамеряваха да предприемат нещо. Позвъних в японско посолство в Атина и обясних какво се е случило. За щастие попаднах на любезен човек. Той каза нещо на гръцки на полицейския началник, и то види се доста строго, защото след това полицаите най-сетне се размърдаха и започнаха разследване.
Не попаднаха обаче на никаква следа. Разпитаха хора на пристанището и в съседство с вилата, но никой не бе виждал Сумире. Капитанът на ферибота и продавачът на билети не помнеха да са виждали млада японка да се качва на борда през последните няколко дена. Значи Сумире би трябвало да е на острова. При това нямаше никакви пари и не би могла да си купи билет. Звучи невероятно млада японка да се разхожда по пижама на този малък остров, незабелязана от никого. Ами ако е влязла навътре в морето и се е удавила? Полицаите разпитаха и съпружеска двойка на средна възраст, германци. Онази сутрин те дълго плували и били на плажа. Казаха, че не са виждали никаква японка — нито на плажа, нито по пътя дотам. Полицаите ми обещаха да продължат издирването и да направят всичко, което е по силите им. Мисля, че положиха достатъчно усилия. Но времето течеше, а всичко си беше постарому — не попадаха на каквато и да било следа.