Миу ми напълни отново чашата с кафе. Благодарих й.
— Вие харесвате Сумире, нали? — попита ме тя. — Имам предвид като жена.
Кимнах леко, докато мажех на филията си масло. То беше студено и твърдо и трудно се размазваше. Вдигнах поглед и добавих:
— Разбира се, това не е нещо, което подлежи на съзнателен избор. Просто се случва.
Продължихме да закусваме в мълчание. Новините по радиото свършиха и зазвуча гръцка музика. Подухна вятър и бугенвилиите се разлюляха. При по-внимателно взиране, далеч в морето се виждаха бели пенливи вълни.
— Много мислих и реших незабавно да замина за Атина — каза Миу, белейки кората на един портокал. — С разговори по телефона нищо няма да стане. Това си е чиста загуба на време. По-добре ще е да отида в посолството и да говоря лично с хората там. Може би някой ще се съгласи да дойде с мен тук. Или поне ще изчакам в Атина родителите на Сумире и ще се върна с тях. Във всеки случай бих искала през това време, ако ви е удобно, разбира се, да останете тук. Възможно е да се обадят от полицията, а може и Сумире да се върне. Да разчитам ли на вас?
— Да, разбира се — отвърнах.
— Сега възнамерявам да отида пак в полицейския участък да проверя как върви разследването, а после ще се кача на лодка до Родос. Ще отсъствам няколко дни и по всяка вероятност ще наема стая в някой атински хотел.
Кимнах.
Миу обели портокала и забърса внимателно ножа със салфетка.
— Срещали ли сте се някога с родителите на Сумире?
— Не, никога — отвърнах.
Миу въздъхна дълбоко — сякаш вятър повя далеч-далеч, накрай света.
— Изобщо не знам как да им обясня ситуацията.
Разбирах притеснението й. Как може да се обясни необяснимото?
Придружих я до пристанището. Багажът й се състоеше от малък сак с дрехи за преобличане, бе обута с кожени обувки с високи токчета и носеше дамска чанта „Мила Шон“. Отидохме в полицейския участък и поговорихме с полицаите. Казахме им, че съм роднина на Миу и съм се отбил при нея, защото съм пътувал наблизо. Те все още не бяха попаднали на каквато и да било следа.
— Но не бива да се безпокоите — рекоха с ведри лица. — Всичко е наред. Огледайте се наоколо. Намираме се на мирен остров. Разбира се, и при нас стават престъпления — кавги между любовници, пиянски свади, политически крамоли. Все пак си имаме работа с хора и навсякъде е все същото. Но тук на острова това са все счепквания между местни жители. Нито веднъж през последните петнайсет години не се е случвало чужденец да стане жертва на тежко престъпление.
Може и да казваха истината. Но колкото до някакво обяснение за изчезването на Сумире, не можеха да кажат нищо определено.
— Има една голяма варовикова пещера на северния бряг на острова — колебливо подзе един полицай. — Ако е влязла в нея, може да не е намерила изхода. Вътре е като лабиринт. Но мястото е много, много далече. Не ми се струва реално едно момиче да стигне пеш дотам.
— Възможно ли е да се е удавила? — попитах аз.
Полицаите поклатиха глави.
— Покрай брега няма силно течение. А и времето през последната седмица беше хубаво, а морето — спокойно. Много рибари излизат на риболов всеки ден. Ако момичето се бе удавило, някой от тях щеше да се натъкне на тялото й.
— Дали докато се е разхождала не е паднала в някой дълбок кладенец? Какво мислите? — попитах.
Шефът на полицията поклати глава.
— На острова няма кладенци. Тук има много естествени извори, така че не се налага да копаем кладенци. Освен това под почвата е твърда скала, която не може да се пробие със сонда.
Когато излязохме от участъка, казах на Миу, че на следващия ден искам да отида пеш до плажа, на който двете със Сумире бяха ходили всеки ден. Миу купи от една будка проста карта на острова и ми показа пътя дотам.
— Върви се четирийсет и пет минути в едната посока — предупреди ме тя. — Проверете дали са ви здрави обувките.
После отиде на пристанището и на примесен с английски френски език се договори бързо с един лодкар да я закара до Родос.
— Дано всичко свърши добре — каза ми тя на тръгване. Но очите й говореха друго. Знаеше, че нещата няма да се уредят толкова лесно. И аз го знаех. Моторът на лодката забръмча и като придържаше шапката с лявата си ръка, Миу ми махна с дясната. Щом лодката й се скри от погледа ми, се почувствах така, сякаш в тялото ми липсваха някои органи. Повървях малко покрай пристанището и си купих от магазин за сувенири тъмни слънчеви очила. После се изкачих по стръмните стъпала до вилата.