Слънцето се издигаше все по-високо, стана много горещо. Облякох памучна риза с къс ръкав, сложих си банските, слънчевите очила и маратонките и поех по стръмната планинска пътека към плажа. Много скоро съжалих, че не си взех шапка, но реших да продължа. Много скоро, докато изкачвах хълма, ожаднях. Спрях и пийнах няколко глътки вода, после намазах лицето и ръцете си с крема против изгаряне, който ми бе дала Миу. Пътеката беше побеляла от прах. При всеки по-силен порив на вятъра, той се вдигаше и се завихряше. От време на време се разминавах със селяни, повели своите магарета. Селяните ме поздравяваха високо: Кали мера14 Аз отвръщах със същите думи. Предполагах, че така е правилно.
Планинският склон бе покрит с ниски, криви дървета. Кози и овце със сърдити погледи бродеха по канарите. На шиите им подрънкваха глухо хлопатари. Пастирите бяха или деца, или старци. Когато минавах край тях, те ме поглеждаха бегло с крайчеца на очите си и ми махваха леко с ръка, сякаш ми даваха нещо като таен знак. И аз ги поздравявах така. Ако Сумире скиташе някъде сама, то със сигурност не беше на това място. Тук нямаше къде да се скрие, все някой щеше да я види.
На плажа нямаше жива душа. Свалих си ризата и банските и заплувах гол. Водата беше прозрачна и топла. Дори далеч от брега, много ясно се виждаха камъчетата по дъното. В устието на тесния залив бе закотвена голяма яхта със свито платно. Високата й мачта се поклащаше насам-натам като гигантски метроном. На палубата нямаше никого. При всяко отдръпване на вълните по брега оставаха безброй дребни камъчета, потракващи монотонно.
Поплувах до насита, а после се върнах на брега, излегнах се гол на хавлията си и се загледах във високото синьо небе. Морски птици кръжаха над залива — търсеха риба. Небето бе съвсем безоблачно. Подремнах около половин час, през който никой не се появи на плажа. Скоро ме обзе странното усещане за пълен покой. Този плаж беше твърде тих, за да го посещава сам човек, твърде — дори прекалено — хубав. Навяваше мисъл за смърт. Облякох се и тръгнах обратно нагоре по същата планинската пътека към вилата. Жегата бе още по-силна отпреди. Правех машинално стъпка след стъпка и се опитвах да отгатна за какво ли е размишлявала, докато двете с Миу са вървели заедно по този път.
Напълно възможно е да е мислила за сексуалното си желание. Точно както аз си мислех за своето, когато бях с нея. Не ми беше трудно да разбера как се е чувствала — навярно си е представяла Миу, легнала гола до нея, и много й се е искало да я прегърне. В това чувство е имало очакване, примесено с толкова много други емоции — възбуда, готовност за примирение, колебание, объркване, страх. То ту я е изпълвало и душата й е ликувала, ту е лягало като камък на сърцето й. И на нея ту й се е струвало, че всичко е наред и по-добре не би могло и да бъде, ту я е обземало убеждението, че нищо няма да излезе и че всичко ще се разпадне на парчета. И накрая тъкмо така е и станало.
Изкачих се на върха на хълма, поех си дъх, пих глътка вода и се спуснах по склона. Точно когато се показа покривът на вилата, си спомних думите на Миу, че откакто пристигнали на острова, Сумире се затваряла в стаята си и трескаво пишела нещо. Какво ли може да е било то? Миу не бе казала нищо повече, а пък и аз не се реших да я разпитвам. Но тъкмо в тези записки можеше да се крие ключът за разгадаването на нейното изчезване. Как по-рано не се бях сетил за това…
Щом се върнах във вилата, влязох в стаята на Сумире, включих преносимия й компютър и проверих какво е записано на твърдия диск. Нищо от онова, на което попаднах, не будеше надежди. Имаше подробен списък на разходите по пътуването им из Европа, адреси, разписания. Делова информация от всякакъв вид, свързана с работата на Миу. Нямаше никакви лични файлове. Отворих менюто с активните документи — нищо. По всяка вероятност Сумире не искаше никой да попадне на записките й и ги бе изтрила от паметта на компютъра. Това означаваше, че е пренесла личните си файлове на дискета, която е скрила някъде. Беше малко вероятно да е взела дискетата със себе си, когато е изчезнала, по простата причина, че пижамата й била без джобове.
Прерових чекмеджетата на писалището. Имаше няколко дискети, но те съдържаха копия от записите на твърдия диск или други служебни файлове. Нищо съществено за мен. Седнах край писалището и се замислих. Запитах се, ако съм на мястото на Сумире, къде бих сложил дискетата? Стаята беше малка; нямаше много скришни места. Навярно Сумире много е внимавала написаното от нея да не попадне в чужди ръце.