Червеният куфар. Ами да! Той бе единствената вещ в стаята, която можеше да се заключва.
Този чисто нов куфар, изглежда, бе празен, защото беше съвсем лек. Разклатих го, но вътре не се чу никакъв звук. Все пак бе заключен. Отключваше се с четирицифрен шифър. Опитах няколко комбинации от числа, които предполагах, че Сумире може да е използвала — датата на раждането й, адреса й, телефонния номер, пощенския код, — но без резултат. Нищо чудно — комбинация, за която всеки би могъл лесно да се досети, не става за секретен код. Трябва да е число, което тя хем лесно да си спомня, хем да не е свързано с нейна лична информация. Дълго умувах какво може да е то и изведнъж го налучках. Опитах с пощенския код на „Кунитачи“ — района, в който аз живеех: 0—4—2—5.
Ключалката щракна и куфарът се отвори.
Във вътрешния му джоб бе пъхната черна платнена чантичка с цип. Отворих я и открих малък дневник със зелена обложка и една дискета. Отворих първо дневника. Нейният обичаен почерк. Но не се натъкнах на никаква важна за мен информация. Пишеше къде са ходили. С кого са се срещнали. Имена на хотели. Цени на бензина. Менюта на ресторанти. Разни марки вино и кое с какъв вкус е. Просто изреждане на сухи факти. Много от страниците бяха празни. Явно воденето на дневник не бе от силните страни на Сумире.
Дискетата не беше надписана. На етикета, с характерния почерк на Сумире, бе означена само датата — август 19. Пъхнах дискетата в компютъра, отворих я и открих два файла, и двата без име, просто „Документ 1“ и „Документ 2“.
Преди да ги отворя, огледах бавно стаята. Якето на Сумире висеше в гардероба. Ето очилата й за плуване, италианският й речник, паспортът й. В чекмеджето на писалището бяха химикалката й и автоматичният й молив. От прозореца над писалището се виждаше полегатият скалист склон. По каменния зид на съседния дом се разхождаше черна котка. В късния следобед голата стаичка бе обгърната от тишина. Затворих очи: все още чувах шума на вълните на онзи безлюден плаж. После пак отворих очи и се ослушах напрегнато за звуци от реалния свят. Не чух нито един.
Поставих маркера върху иконката на „Документ 1“ и кликнах два пъти с мишката.
11
Документ 1
Ако някой е прострелян, от раната тече кръв.
Съдбата ме подтикна към решението — съвсем спонтанно, забележи (а дали изобщо има друг вид решения, продиктувани от съдбата? — интересен въпрос, но аз ще го оставя за друг път) — да замина за малък гръцки остров, името на който дори не бях чувала. И ето ме тук. Часът е… четири и нещо сутринта. Разбира се, навън е още нощ. Невинните козички са се скупчили една до друга и кротко спят общия си сън. Маслиновите дървета, наредени в стройни редици навън, на полето, имат още време да се наситят на живителните сокове под покривалото на мрака. А луната, увиснала неподвижно над покривите, прилича на мрачен монах, протегнал ръце за милостиня към безплодното море.
Където и да се намирам, това време на денонощието ми е най-любимо. Времето, когато съм сама със себе си. Скоро ще съмне. Седя тук и пиша. Като Буда, роден от мишницата на майка си (лявата или дясната, не мога да си спомня), новото слънце ще надникне от върховете на възвишенията. И разсъдливата Миу ще се събуди тихо. В шест часа двете ще хапнем леко, после ще поемем през хълмовете към нашия неизменно прекрасен плаж. Преди да започне този нов ден — така, както обикновено започват всичките ни дни тук — искам да запретна ръкави и да свърша малко работа.
С изключение на няколкото писма, много отдавна не съм писала нещо само за себе си и не съм уверена, че мога да се изразя така, както бих искала. Не че някога съм чувствала подобна увереност — и през ум ни ми е минавало такова нещо. Пиша само защото не мога да не пиша.
Защо ли? Много е просто. За да осмисля нещо, трябва първо да го превърна в думи върху листа.
Винаги е било така, още от детството ми. Когато не разбирам нещо, събирам думите, разпръснати под краката ми, и ги нареждам една до друга, докато образуват изречения. Ако това не помага, отново ги разпръсквам и ги пренареждам по друг начин. Повтарям тази манипулация няколко пъти и ето, че съм в състояние да осмисля нещата като другите хора. За мен писането никога не е било трудно или досадно занимание. Другите деца събираха красиви камъчета или жълъди, а аз пишех. За мен писането е естествено като дишането. Навързвах изречение след изречение. И мислех.