Ще си кажете, че несъмнено ми е нужно страшно много време, ако всеки път, когато реша да помисля за нещо, трябва да мина през всичко това, за да стигна до някой извод. А може и да не си кажете. Но действително отнемаше време, толкова много време, че когато бях в началното училище, ме смятаха за бавноразвиваща се. Изоставах от съучениците си в ученето.
В по-горните класове чувството на отчуждение, което изпитвах по тая причина, поотслабна. Дотогава вече се бях научила да вървя в крак със света около мен. Все пак, докато не напуснах университета и не прекъснах всякакви формални отношения с хората, това отклонение от нормалното остана в мен — като притаила се в тревата змия.
Моята тема в момента: „Всекидневно използване на писането за разбиране на собствената личност“.
Така ли е?
Така е, разбира се!
Досега пишех невероятно много. Почти всеки ден. Сякаш се намирах на безкрайно пасище и съвсем сама косях трева, а тя отново израстваше почти веднага след коситбата. Днес косях тук, утре там… Докато направех пълна обиколка на пасището, тревата на първата окосена от мене площ бе вече висока и гъста като в началото.
Но откакто срещнах Миу, почти спрях да пиша. Защо стана така? К. ми разправяше за теорията, според която художествената измислица е равна на предаване15, и тя ми се стори доста смислена. В нея има нещо вярно. Но не обяснява всичко. Уф! Не е ли вече време да се науча да мисля по-просто?
По-просто, по-просто.
Само че, когато срещнах Миу, просто престанах да мисля. (Разбира се, тук използвам собственото си определение за мислене.) Двете с нея сме винаги заедно, като две вързани една за друга лодки, които течението носи нанякъде — не мога да разбера накъде и просто си мисля: „Добре, нека ни носи.“
Излиза, че за да се приближа до нея, трябва да се освободя от колкото се може повече излишен товар. Дори самото мислене стана бреме за мен. Струва ми се, че това обяснява всичко.
Колкото и висока да растеше тревата на моето пасище, вече не исках да си мръдна пръста. Изтягах се по гръб в нея, гледах небето, любувах се на плуващите по него бели облаци. Поверих съдбата си на тези облаци. Отдадох се на свежия мирис на тревата, на шепота на вятъра. И ето че вече ми е все едно дали зная или не зная нещо.
Не, не е така. Всичко това престана да ме вълнува от самото начало. Трябва да се старая да излагам мислите си по-точно.
Точност, точност.
Сега разбирам, че основното ми практическо правило в съчинителството винаги е било да пиша за нещата, които познавам или които си мисля, че познавам, така, сякаш не знам нищо за тях. Ако само си кажех: „О, аз зная това, няма защо да губя скъпоценно време да пиша за него“ — изобщо не можех да започна да съчинявам каквото и да било. Например, мисля си за някого: „Добре познавам този човек, не е необходимо да се задълбавам в подробности за него“ — и ми се струва, че всичко е наред. Но ако постъпваме така, рискуваме да бъдем въведени в заблуждение. Защото под повърхността на всичко, което смятаме, че разбираме напълно, се крие още толкова и то ни е абсолютно непознато.
Разбирането е само сборът от всички погрешни заключения.
Между нас казано, тази мисъл накратко обобщава моя метод за познаване на света.
В света, в който живеем, „знам“ и „не знам“ приличат на сиамски близнаци, неразделими, вечно обърквани.
Объркване, объркване.
Нима може някой да разграничи морето и отразеното в него? Или да каже по какво дъждът се отличава от самотата?
Затова, без каквото и да било притеснение, престанах да търся разликата между знанието и незнанието. Това стана моята отправна точка — да, една ужасна стартова позиция, по-зле не може и да бъде, но нали за да продължи напред, човек трябва да се оттласне от нещо? Ето как започнах да разбирам, че всички неща са неразривно свързани помежду си: темата и стилът, обектът и субектът, причината и следствието, аз и ставите на ръката ми. Всичко разсипано по пода в кухнята — сол, пипер, брашно, нишесте — всичко се смесваше в една купчинка, ако е уместно такова сравнение.
Аз и ставите на ръката ми… Седейки сега пред компютъра, забелязвам, че съм се върнала към стария си лош навик да пукам с пръстите си. Този мой стар лош навик се върна, откакто спрях да пуша. Първо го правя с пръстите на дясната си ръка — пук, пук, — после с пръстите на лявата. Не че се опитвам да се хваля, но мога да пукам с пръсти толкова шумно, сякаш някой с голи ръце прекършва нечий врат. В началното училище бях шампионка по шумно пукане с пръсти. Засрамвах момчетата.
15
Теория в наратологията, според която чрез разказването на истории хората подреждат и осмислят света и човешкия си опит. — Б.пр.