Не че изпадна в творческа криза, съвсем не. Тя пишеше непрекъснато — всичко, което й хрумнеше. Проблемът бе, че пишеше прекалено много. Човек би си помислил, че трябва само да отстрани всичко излишно и готово. Но при нея нещата не бяха толкова прости, тъй като никога не можеше да реши какво е необходимо да махне и какво да остави. Когато на следващия ден препрочиташе напечатаното вечерта, й се струваше, че или не може да се изхвърли нито дума, или всичко трябва да се унищожи. Понякога в пристъп на отчаяние накъсваше на парчета целия ръкопис и го предаваше на кофата за боклук. Ако бе зимна нощ и в стаята на Сумире гореше камина, със сигурност би станало по-топло и всичко това щеше да напомня Бохеми на Пучини, но в едностайното жилище на Сумире, разбира се, нямаше камина. Каква ти камина — там нямаше телефон, нито дори що-годе прилично огледало.
През почивните дни тя събираше на куп черновите си и се отбиваше в квартирата ми. Естествено, това бяха онези чернови, които имаха късмета да избегнат унищожението. Все пак те оформяха порядъчна купчина. Сумире показваше ръкописите си само на един-единствен човек в целия свят. На мен.
В института бях с два курса по-напред от нея и учебните ни програми бяха различни, така че нямаше голяма вероятност да се засечем. Запознахме се съвсем случайно. Беше през май, в първия понеделник след поредица от пролетни празници. Бях застанал на автобусната спирка пред главния вход на института и се бях зачел в роман на Пол Низан, на който се бях натъкнал в една антикварна книжарница. Някакво нисичко момиче близо до мен се повдигна на пръсти, погледна книгата и ме попита: „Защо пък тъкмо Низан?“ Въпросът бе зададен с твърде враждебен тон, сякаш тя търсеше повод за кавга. Стори ми се, че й се искаше да запрати нещо с ритник във въздуха, но поради липса на по-подходяща мишена, бе решила да атакува моя избор на четиво.
Сумире и аз много си приличахме. Ненаситно да четем книги за нас бе така естествено, както да дишаме. Винаги когато имахме свободно време, си намирахме някое тихо кътче и прелиствахме страница след страница, до безкрай. Японски и чуждестранни романи, новоизлезли произведения и класика, авангардни творби и бестселъри — имаше ли в книгата нещо, което даваше храна за ума, ние я прочитахме. Често киснехме по библиотеките, прекарвахме по цели дни в бродене по антикварните книжарници в Канда или в „Мека“ в Токио. Никога не съм срещал друг човек, който като нея да чете така жадно и задълбочено най-различни книги, и съм убеден, че бе останала със същото впечатление от мен.
Завърших института приблизително по времето, когато Сумире го напусна, но и след това тя се отбиваше в квартирата ми два-три пъти месечно. От време на време ходех в нейния апартамент, но там бе тясно за двама и повечето пъти тя идваше при мен. Разговаряхме за романите, които бяхме прочели, разменяхме си книги. Често се случваше да приготвям вечеря за двама ни. Нямах нищо против готвенето, а пък и Сумире по-скоро би умряла от глад, отколкото да си сготви нещо. За да ми се отблагодари, тя ми правеше подаръци, донасяше най-различни неща от фирмите, където работеше на непълен работен ден. Веднъж от склад на фармацевтична компания домъкна шест пакетчета презервативи, по дванайсет във всяко. Навярно те все още се търкалят на дъното на някое чекмедже.
Романите — по-точно фрагментите от романи, — които написа Сумире, не бяха чак толкова слаби, колкото й се струваше. Вярно, че понякога стилът й наподобяваше одеяло от кръпки, съшито в абсолютна тишина от група опърничави стрини, всяка със свой вкус и свои болежки. Като към това се добавят и особеностите на нейната маниакалнодепресивна личност, нещата понякога ставаха неуправляеми. Отгоре на всичко Сумире полагаше отчаяни усилия да съчини мащабен реалистичен роман в духа на грандиозните творения на деветнайсети век, натъпкан до краен предел с всевъзможни феномени на душата и на ориста човешка.
Текстовете на Сумире не бяха лишени от недостатъци, но в тях се усещаше удивителна свежест, чувстваше се старанието й правдиво и искрено да пише за онова, което бе важно за нея. При това не се опитваше да имитира нечий стил, нито пък ловко да вмъква някакви маниерни, дълбокомислени съждения. Това най-много ми харесваше в съчинителството й. Нямаше да е правилно текстовете й да се лишават от силата на нейната непосредственост, само и само да придобият удачна, лесносмилаема форма. Не беше необходимо да се насилват нещата. Все пак животът бе пред нея и тя разполагаше с достатъчно време да поеме по които си иска пътища. Както се казва, добре вирее онова, което расте бавно.