Навремето в колежа К. веднъж ми даде ясно да разбера, че това съвсем не е умение, с което би трябвало да се гордея. Когато едно момиче достигне определена възраст, не бива да пука с пръсти където й падне. Особено пък пред други хора. Иначе ще изглежда досущ като Лоте Леня във филма „От Русия с любов“. Защо ли никой не ми е говорил за това по-рано? Опитах се да се отуча от този навик. Много харесвам Лоте Леня, но не ми се ще да приличам на нея. Щом престанах да пуша обаче, забелязах, че седна ли да пиша, несъзнателно започвам да пукам с пръсти. Пук-пук-пук.
Казвам се Бонд. Джеймс Бонд.
Нека да се върна към онова, с което започнах. Времето е ограничено — няма място за отклонения и забежки. Забрави Лоте Леня. Прощавайте, метафори — трябва да се бърза. Както вече писах, знанието и незнанието са вътре в нас, делят един и същи дом. Много хора издигат стена между тях — за удобство. Така животът е по-лек и приятен. Обаче аз просто пометох тази стена. Трябваше. Мразя стените. Такава съм!
Ако си послужа пак с примера за сиамските близнаци, ще отбележа, че не е възможно те винаги да са в пълно съгласие или пък все да гледат да се разбират. Всъщност по-често е вярно тъкмо обратното. Дясната ръка не знае какво прави лявата, а лявата — какво си е наумила дясната. Така живеем и ние — достигаме до пълно объркване, изпадаме в безпомощност и отчаяние и накрая се блъскаме с трясък в нещо. Тряс!
Какво имам предвид ли? Това, че ако иска неговото знание и незнание да водят мирно съвместно съществуване, човек трябва да изгради разумна стратегия. И тази стратегия — да, точно така! — е мисленето. То е сигурната котва, която трябва да се открие. Иначе, нека не се заблуждаваме, този ужасен сблъсък е неизбежен.
Въпрос.
Тогава какво да прави човек, ако иска хем да избегне сблъсъка, хем да си лежи в полето, да съзерцава плуващите по небето облаци, да слуша как расте тревата — с други думи, да не потъва в твърде сериозен размисъл? Труден въпрос? Ни най-малко. От гледна точка на логиката, няма нищо по-елементарно. C’est simple16. Просто трябва да сънуваме. Непрекъснато. Да влезем в света на сънищата и никога вече да не се връщаме. Да живеем там до края на живота си.
В съня не е необходимо да различаваш нещата. Никак не е нужно. Там няма разграничителни линии. Затова в сънищата почти не стават сблъсъци. Дори и да има, те не причиняват болка. Виж, реалността е друго нещо. Реалността хапе.
Реалност, реалност.
Някога, на пресконференцията след премиерата на филма на Сам Пекинпа „Дивата банда“, една журналистка вдигнала ръка и попитала следното: „Защо във филма е трябвало да показвате толкова много кръв?“ Въпросът бил зададен с твърде рязък тон. Един от актьорите, Ърнест Боргнайн, наглед леко озадачен, отвърнал: „Госпожо, човекът е устроен така, че ако го прострелят, тече кръв.“ Въпросният филм се появил по екраните в разгара на войната във Виетнам.
Обичам тази реплика. Сигурно е един от законите на реалността. Неделимите неща трябва да се приемат такива, каквито са. И да има кръв. Изстрел и кървене.
Ако някой е прострелян, от раната тече кръв.
Ето защо започнах да пиша. Аз размишлявам — по най-обикновен начин — и се озовавам в пространство, на което дори не мога да дам име, където виждам сън — сляп зародиш, наречен разбиране, който плува във всемирните, всепоглъщащии околоплодни води на неразбирането. Навярно по тази причина романите ми са абсурдно дълги и, досега поне, никога не намират подходящ завършек. Все още ми липсват необходимите технически умения за поддържане на гъвкава линия на снабдяване със съответния обем доставки. Не съм готова и морално.
Разбира се, сега не пиша роман. Не знам как да го нарека. То е само текст. И въобще не е нужно да се опитвам да открия удачния финал. Просто мисля на глас. Това по никакъв начин не ме задължава морално. Аз чисто и просто… хмм… разсъждавам. Много отдавна не съм се замисляла сериозно за нещо и това едва ли ще се случи в обозримото бъдеще. Но сега, в този момент, мисля. И ще мисля, докато съмне.
Говоря така, но все пак не мога да се избавя от старите си познати — от моите мрачни съмнения. Не прахосвам ли времето и енергията си в безсмислено занимание? Не мъкна ли кофа с вода към място, което всеки момент ще се наводни? Не е ли време да се откажа от тези безполезни усилия и просто да се оставя на течението?