Сблъсък? Какво означава това?
Нека да го кажа иначе.
За какво всъщност си мислех?
А да, спомням си — ето за какво.
Пиша тези измишльотини, скачам от мисъл на мисъл, а може би е по-добре да се сгуша пак под топлите завивки да се галя, мислейки си за Миу. Това имах предвид.
Много харесвам линията на бедрата й, прелестния контраст между лъскавите черни косъмчета на слабините й и снежнобялата й коса, добре сложения й задник в прозрачни черни пликчета. Толкова е секси! Под черните пликчета черните косъмчета са оформени като буквата T.
Престани да мислиш за това! Изключи електрическата верига на празните сексуални фантазии (цък!) и се концентрирай върху писането. Не мога да си позволя тези скъпоценни минути преди зазоряване да ми се изплъзнат. Нека друг, на друго място, да реши кое е сполучливо и кое не е. Все ми е едно какво ще каже някой си, не бих дала и чаша ечемичен чай за това.
Така ли е?
Да, така е!
Тогава — напред и все напред!
Твърди се, че включването на сънища в художественото произведение (било то действителни или плод на въображението) е твърде рисковано. Само шепа писатели — и то най-талантливите — са способни с помощта на думите да постигнат нещо подобно на ирационалния синтез, който откриваме в сънищата. Да, така е. И все пак искам да разкажа един сън, който ми се яви неотдавна. Ще си го запиша просто като факт, свързан с мен и моя живот. Тук влизам в ролята на съвестен пазач на склада и не ме вълнува дали написаното от мен има някаква художествена стойност.
И преди съм сънувала подобни сънища. Има разлики в детайлите и обстановката е различна, но канавата е винаги една и съща. А също и болката, която изпитвам, като се събудя. Една-единствена тема се повтаря в тях отново и отново. Както нощен влак, който свири всеки път, щом стигне до слепия завой.
(Написала съм тази част в трето лице. Така разказът ми изглежда по-автентичен.)
Сумире се изкачва по дълго, спираловидно стълбище, за да се срещне с майка си, починала много отдавна. Майка й чака в горния край на стълбището. Тя иска да каже на Сумире нещо жизненоважно за нея. Никога преди Сумире не се е срещала с покойник и се страхува. Не знае що за човек е майка й. Може би — неизвестно защо — майка й я мрази. Но трябва да се срещне с нея. Това е единственият й шанс.
Стъпалата все не свършват. Сумире се изкачва безспир, но не може да стигне края. Останала е без дъх, но продължава в същото темпо. Само че времето й изтича: майка й няма да остане вечно в тази сграда. По челото на Сумире избива пот. Ето го най-сетне и последното стъпало.
В края на стълбището има широка площадка, а след нея се възправя дебела каменна стена. В стената, точно на нивото на погледа, има кръгла, подобна на вентилационна шахта дупка. Тясна дупка с диаметър около петдесет сантиметра. И майката на Сумире, сякаш тласната насила вътре, потъва в нея с краката напред. Сумире разбира, че отпуснатото й време е почти изтекло.
В това тясно пространство майка й е обърната с лице към нея. Гледа я така, сякаш я моли за нещо. Сумире веднага разбира, че това е майка й. „Човекът, който ми е дал тяло и душа“ — съзнава тя. Но кой знае защо тази жена не прилича на майка й от снимките в семейния албум. „Истинската ми майка е красива и млада. Значи жената на снимките все пак не е майка ми — мисли си Сумире. — Баща ми ме е излъгал.“
„Мамо!“ — извиква смело Сумире. Има чувството, че у нея рухва преграда. Още щом изрича тази дума, мощен вакуум от другия край на дупката засмуква майка й дълбоко навътре. Майка й отваря уста и вика нещо на Сумире. Но силният, стремителен въздушен поток заглушава думите й. Миг по-късно майка й е окончателно погълната от непрогледния мрак в дупката.
Сумире поглежда назад и вижда, че стълбището го няма. Отвсякъде е заобиколена от каменни стени. На мястото на стълбището има дървена врата. Сумире завърта дръжката, отваря вратата и пред нея се открива небето. Тя е на върха на висока кула. Толкова високо е, че като поглежда надолу, й се завива свят. В небето летят множество обекти, наподобяващи малки самолети. Примитивни самолетчета, каквито всеки може да конструира — от бамбук и леки парчета дърво. В задната им част има двигател с големина на юмрук и перка. Сумире вика на прелитащите пилоти да дойдат да я спасят. Но никой не й обръща внимание.
„Навярно защото съм с тези дрехи — хрумва й. — Просто не ме виждат.“ Тя е с безлична болнична престилка, бяла и дълга. Съблича я и остава съвсем гола — отдолу няма нищо. Захвърля престилката на пода близо до вратата и, подобно на освободена от окови душа, престилката се понася по вятъра и скоро се изгубва от погледа. Същият вятър гали тялото й, разрошва косъмчетата по слабините й. Изведнъж тя забелязва, че дребните самолети са се превърнали във водни кончета. Небето гъмжи от разноцветни водни кончета, които въртят големите си изпъкнали, блестящи очи. Жуженето на крилата им става все по-шумно, сякаш някой усилва звука на радиоприемник. Още малко и ще е непоносимо за слуха. Сумире кляка със затворени очи и запушва ушите си с ръце.