И се събужда.
Сумире помни съня до най-малките подробности. Толкова добре, че би могла да го нарисува. Единствено лицето на майка й, когато изчезва в черната дупка, се е изплъзнало от паметта й. И важните думи, които тя изрича, също са се изгубили завинаги във вакуума на небитието. Сумире лежи в леглото, блъска яростно с юмрук по възглавницата и плаче ли, плаче.
Бръснарят вече няма да копае ями.
След онзи сън взех важно решение. Върхът на моята кирка, която досега усърдно въртях, удари в твърдата скала. Хряс! Реших да кажа ясно на Миу какво искам. Не мога да бъда вечно в това висящо положение. Не мога като оня слабоволев бръснар да ровя яма в задната градина и да не разкривам факта, че я обичам. Ако продължа така, бавно, но сигурно ще изчезна. Изгревите и залезите ще ме разнищят къс по къс, ще престана да съм самата себе си и не след дълго потокът на времето ще отнесе живота ми и нищичко няма да остане от мен.
Нещата са кристално ясни.
Кристално ясни, кристално ясни.
Знам какво искам: да се любя с Миу, тя да ме прегръща. Вече съм се отказала от толкова много важни за мен неща. От нищо повече не мога да се откажа. Още не е прекалено късно. Трябва да съм с нея, да проникна в нея. И тя да проникне в мен. Като две ненаситни, лъщящи змии.
Ами ако Миу не ме приеме, тогава какво?
Какво друго, освен да се примиря.
„Ако някой е прострелян, от раната тече кръв.“
Трябва да се пролее кръв. Ще наточа ножа, приготвен да пререже някъде гърлото на куче.
Така ли е наистина?
Да, така е!
Това, което пиша сега, е послание към самата мен. Хвърлям го във въздуха като бумеранг. То пори мрака, поваля някое кенгуру и накрая се връща при мен.
Но върналият се бумеранг не е същият, който съм хвърлила.
Бумеранг, бумеранг.
12
Документ 2
Сега е два и половина следобед. Навън е адски пек. Скалите, небето и морето ослепително блестят. Ако ги гледаш доста дълго, очертанията им постепенно започват да се размиват, всичко се слива в една каша. Разумните същества са се скрили на сянка и са потънали в лека дрямка. Дори птици не летят. Вкъщи обаче е приятно прохладно. Миу е в дневната, слуша Брамс. Тя е със синя лятна рокля с тънки презрамки, а напълно бялата й коса е вързана на тила. Аз седя край писалището и пиша тези изречения.
— Музиката пречи ли ти? — пита Миу.
— Брамс никога не ми пречи — отвръщам аз.
Ровя се из паметта си, за да възпроизведа историята, която Миу ми разказа преди няколко дена в бургундското селце. Не е лесно. Тя разказваше откъслечно, непрекъснато смесваше последователността на събитията и съвсем ме обърка. Не можех да разбера кое е станало първо, кое е настъпило по-късно, кое е причина, кое следствие. Но аз не я виня. Втъкнатият в недрата на паметта й жесток бръснач на заговора разрязва плътта й и както звездите над лозята бледнеят с настъпването на утрото, така и руменината на живота напуска страните й, докато ми разправя своята история.
Разказа я след дълги увещания от моя страна. Наложи се да премина през цяла гама от молби, докато я склоня да говори — да я насърчавам, да я принуждавам, да й угаждам, да я хваля, да я придумвам. Пихме червено вино и говорихме до зори. Държахме се за ръце и следвахме нишките на спомените й, съединявахме ги, преподреждахме ги. Все пак имаше късчета, които Миу не можеше да изрови от паметта си. Натъквайки се на тях, тя постепенно се разстройваше и пиеше още вино. Бяха рисковите зони на паметта. Всеки път, щом попаднехме на тях, се отказвахме от сериозното дирене и предпазливо се изтегляхме към по-безопасна територия.
Всичко започна, когато разбрах, че Миу боядисва косата си, и я помолих да ми разкаже какво й се е случило. Миу толкова внимава някой да не узнае, че косата й е боядисана, че почти няма хора от обкръжението й, на които този факт да е известен. Но аз забелязах. Когато си на дълъг път с някого и толкова време сте заедно, тези неща рано или късно излизат наяве. Но не е изключено Миу въобще да не се опитваше да го скрие от мен. При желание можеше да е много по-внимателна. Може би си мислеше, че няма как да не разбера, или пък искаше да разбера. (Хм, това е само мое предположение.)