Поставих въпроса ребром. Такава съм — никога не говоря със заобикалки.
— Много бели коси ли имаш? — попитах. — От колко време се боядисваш?
— От четиринайсет години — отвърна тя. — Преди четиринайсет години цялата ми коса побеля, до последния косъм.
— Прекара някаква болест ли?
— Не, не — каза Миу. — Случи ми се нещо, от което напълно побелях. За една нощ.
— Разкажи ми какво се случи. Моля те. Искам да знам всичко за теб. Знаеш, че не крия нищо за себе си, всичко ти разказвам.
Но Миу поклати безмълвно глава. На никого не била разказвала тази история; дори съпругът й не знаел за случилото се. В продължение на четиринайсет години то било нейната тайна.
Но накрая говорихме цялата нощ за случилото се някога.
— Всяка история си има подходящото време да бъде разказана — уверявах я аз. — Иначе се обричаш да останеш завинаги пленник на тайната си.
Миу ме гледаше така, сякаш пред погледа й се откриваше далечен пейзаж. В очите й изплува нещо на повърхността, после бавно се спусна към дъното.
— Вече съм си платила за всичко — рече тя. — Те имат сметки за уреждане, не аз.
Не разбрах какво иска да каже.
— Ако ти разкажа тази история — рече Миу, — тя ще стане наша обща тайна. Не знам доколко това би било редно. Разкрия ли ти всичко, и ти ще си въвлечена. Това ли искаш? Наистина ли ти се ще да узнаеш какви жертви бих направила, ако можех да забравя всичко това?
— Да — рекох. — Каквото и да е то, искам да го споделиш с мен. Не бива нищо да криеш.
Миу отпи глътка вино и затвори очи. Явно се колебаеше. Последва мълчание, през което времето едва-едва се влачеше, сякаш и то не можеше да се реши дали да продължи напред.
Но накрая тя започна разказа си. Бавно, на части. Някои от тях веднага се съживиха и излязоха на бял свят, други не показаха никакви признаци на живот. Имаше най-различни пропуски и неясноти, някои от които придобиха особен смисъл. Задачата ми като разказвач е много старателно да ги събера в едно цяло.
Миу прекарала едно лято сама в малко швейцарско градче близо до френската граница. Била на двайсет и пет години, живеела в Париж, учела в Консерваторията. Пристигнала в това градче по молба на баща си, за да сключи някаква сделка. Работата не била трудна, трябвало да вечеря веднъж с представител на фирмата-партньор и да подпише договора. Миу от пръв поглед харесала градчето. Било малко, уютно и красиво, с езеро и средновековен замък. Помислила си, че би й било приятно да поживее там. Речено — сторено. При това в съседно село се провеждал летен музикален фестивал и ако наемела кола, можела да го посещава всеки ден.
Провървяло й: намерила обзаведен апартамент с кратък срок за наемане — приятно и чисто жилище в сграда, кацнала на върха на хълм, в покрайнините на града. От прозореца се откривала чудесна гледка. Близо до квартирата имало едно място, където можела да свири на пиано. Наемът не бил нисък, но ако й потрябвали пари, баща й нямало да откаже да й даде.
Така Миу започнала своя временен, но спокоен живот в града. Посещавала концерти от фестивала, разхождала се из околностите, а не след дълго завързала и познанства. Открила хубав малък ресторант и кафене, които започнала да посещава често. От прозореца на апартамента й се виждал увеселителният парк извън града. Там имало огромно виенско колело с разноцветни кабинки с вратички, прикрепени към гигантския обръч, които бавно описвали кръгове в небето. Погледнеш ли ги, се замисляш за превратностите на съдбата. Щом достигнели пределната височина, те започвали да се спускат. Съвсем естествено. Виенското колело не те отнася наникъде. То те издига, после те спуска — едно пътуване в кръг, което, по някаква странна причина, много хора намират за приятно.
Нощем на виенското колело светели безброй лампички. Затваряли парка, спирали колелото, но не изключвали лампичките, които блещукали през цялата нощ, сякаш си съперничели със звездите на небето. Миу сядала до прозореца, слушала музика по радиото и дълго-дълго гледала виенското колело: движението на кабинките нагоре-надолу, или как е застинало неподвижно като паметник.
Запознала се с един човек, който живеел в града. Красив, петдесетгодишен, латински тип. Бил висок, с красив нос и права, черна коса. Представил й се в кафенето.