— Откъде сте? — попитал я.
— От Япония — отвърнала тя. Завързали разговор. Казвал се Фердинандо. Бил от Барселона, но се установил в това градче преди пет години. Работел в областта на мебелния дизайн.
Говорел непринудено, често се шегувал. Поговорили си и се разделили. След два дена пак се срещнали в същото кафене. Казал й, че е разведен и живее сам, че е напуснал Испания, за да започне нов живот другаде. Но не предизвикал особени симпатии у Миу. Твърде напористо се опитвал да я свали. Доловила сексуален намек и се уплашила. Решила повече да не посещава кафенето.
Но по-късно много често се натъквала на Фердинандо в града — достатъчно често, за да си помисли, че я преследва. Може би просто си фантазирала глупаво. Градчето било малко, така че нямало нищо странно да попадаш често на някого. Всеки път, щом я срещнел, той й се усмихвал приветливо и я поздравявал приятелски. И тя го поздравявала, но постепенно започнало да я обзема смесено чувство на раздразнение и безпокойство. У нея се прокраднало подозрение, че Фердинандо се превръща в заплаха за спокойния й живот в градчето. Подобно на дисонанс със символично звучене в началото на музикално произведение, една злокобна сянка пропълзяла и заплашила да помрачи безметежното й лято.
Оказало се обаче, че появата на Фердинандо е само смътно предчувствие за по-голяма беда. След десет дена в градчето, тя започнала да се чувства като в блокада. Този красив, светещ от чистота град вече й се струвал еснафски, самодоволен и ограничен. Хората били много любезни и приветливи, но започнала да долавя в отношението им към нея като към азиатка известна предубеденост. Виното, което й сервирали в ресторантите, неочаквано придобило лош вкус. Намирала червеи в плодовете и зеленчуците, които купувала. Изпълненията на музикалния фестивал й звучали вяло, оставяли я равнодушна. Не можела да се съсредоточи върху заниманията си с музика. Дори апартаментът й, който отначало намерила за много уютен и удобен, започнал да й се струва зле обзаведен и занемарен — образец на безвкусицата. Нещата загубили първоначалния си блясък. Злокобната сянка се разраствала. И тя не можела повече да се преструва, че не я забелязва.
Нощем телефонът иззвънявал и тя вдигала слушалката.
— Ало.
Но отсреща — мълчание. Същото се повторило няколко пъти. „Сигурно е Фердинандо“ — мислела си. Но нямала доказателства. Как е разбрал номера й? Телефонът бил стар модел и не можела просто да дръпне кабела и да го изключи. Имала проблеми със съня и започнала да взима приспивателни. Загубила апетит.
Казала си, че трябва час по-скоро да си замине оттук. Но, неизвестно защо, все не можела да се измъкне от този град. Направила списък на причините да остане: вече била платила месечния наем и била купила билети за музикалния фестивал, била освободила за през лятото апартамента си в Париж. Убеждавала се, че не може просто така да си събере багажа и да замине. При това нищо всъщност не се било случило. Никой не й бил сторил нищо лошо, никой не се бил отнесъл зле с нея. „Просто нервите ми са изопнати — и толкова“ — убеждавала се тя.
Една вечер Миу, както обикновено, излязла да вечеря в малък ресторант недалеч от дома й. Била в градчето вече две седмици. След вечерята й се приискало да подиша нощния въздух и се отправила на дълга разходка. Погълната от мисли, бродела безцелно от една улица на друга. Без да разбере, се намерила пред входа на увеселителния парк. Паркът с виенското колело. Мястото се огласяло от весела музика, виковете на хора, приканващи посетителите, и радостни детски писъци. Посетителите били предимно семейства в пълен състав и местни влюбени двойки. Миу си спомнила как веднъж, като малка, баща й я завел в увеселителен парк. Как заедно се возили във въртящи се кабинки с форма на чаени чаши. Досега помнела миризмата на сакото от туийд на баща си. Докато се возили, тя през цялото време се държала здраво за ръкава му. За малката Миу този мирис бил символ на далечния свят на възрастните, символ на защита и сигурност. Станало й мъчно за баща й.
На шега си купила билет и влязла в парка. Вътре имало множество различни павилиони и сергии — стрелбище, демонстрации със змии, кабинки на гадатели. Едра жена с магическа кристална топка пред нея, явно гледачка, й махнала с ръка да се приближи: „Мадмоазел, елате тук, моля. Много е важно. Скоро съдбата ви ще се промени.“ Миу само се усмихнала и отминала.
Купила си сладолед и седнала на една пейка да го изяде и да погледа хората. Почувствала, че е много далеч от шумната тълпа наоколо. Някакъв мъж я заговорил на немски. Бил към трийсетгодишен, нисък, с руса коса и мустаци. Навярно би изглеждал добре в униформа. Тя поклатила глава, усмихнала се и посочила часовника си. „Имам среща тук“ — казала на френски. Забелязала, че гласът й прозвучал някак по-остро и сухо от обикновено. Мъжът не казал нищо повече, усмихнал се смутено, вдигнал леко ръка, сякаш отдава чест, и се отдалечил.