Миу станала и тръгнала да се разхожда из парка. Някой мятал стрелички, пукали се балони. Мечка се въртяла тромаво в танц. Латерна свирела валса „На прекрасния син Дунав“. Миу вдигнала поглед и видяла как виенското колело се върти бавно пред нея. „Защо ли да не се повозя? — минало й през ума. — Може от него да видя и квартирата си — нещо като поглед от другата страна.“ За свой късмет имала в дамската си чанта малък бинокъл. Носела го на концертите от музикалния фестивал, за да й е под ръка, когато поиска да види по-добре подиума от своето доста отдалечено място на моравата. Бинокълът бил малък и лек, но доста силен. С него можела да разгледа стая си и дори вещите вътре.
Отишла да си купи билет от будката до колелото.
— Скоро ще затваряме, мадмоазел — рекъл й възрастният продавач на билети. Смотолевил тези думи със сведен поглед, сякаш говорел на себе си. Сетне поклатил глава. — Почти приключихме за днес. Това ще е последното возене. Още един път — и край.
Наболи бели косми покривали брадичката му, мустаците му били оцветени от тютюнев дим. Закашлял се. Страните му били силно зачервени, сякаш много дълго били изложени на северен вятър.
— Добре, добре. Един път ми е напълно достатъчно — казала Миу. Взела билета и се качила на платформата пред колелото. Нямало други желаещи да се повозят и, доколкото можела да види, всички кабинки били празни. Те се въртели бавно в небето, описвайки кръг след кръг. Сякаш самият свят, изчерпал силите си, вървял безславно към своя край.
Миу се качила в червена кабина, седнала на пейката, а старецът дошъл, затворил вратичката и я заключил отвън. Навярно за по-голяма безопасност. Подобно на някакво древно животно, което се връща към живот, виенското колело заскърцало и взело да се издига в небето. Разнородното и шумно множество от сергии и площадки с атракции се смалило под нея. Светлините на града заблестели пред погледа й. Отляво било езерото, виждали се лодки за разходка, също облени в ярки светлини, изящно отразяващи се по водната повърхност. Планинските склонове в далечината били осеяни с мъждукащи светлинки на малки селца. Миу почувствала, че сърцето започва да я боли от цялата тази красота.
Появил се и хълмът в покрайнините на града, където живеела. Миу фокусирала бинокъла и потърсила жилището си, но не било лесно да го открие. Кабинката бавно се издигала все по-нависоко, приближавала върха. Миу трябвало да побърза. Движела бинокъла наляво-надясно, нагоре-надолу в неистово търсене. Но сградите много си приличали. Кабинката достигнала до върха и взела да се спуска надолу. Накрая Миу съзряла сградата. Ето я! Но кой знае защо се оказала с доста повече прозорци, отколкото Миу си спомняла. Много стаи били с отворени прозорци, за да проникне вътре свежият летен въздух. Миу местела бинокъла си от един прозорец на друг и най-накрая открила търсения — втория отдясно, на третия етаж. Но междувременно кабинката й още повече се приближила към земята. Вече нищо не се виждало, защото стените на другите сгради пречели. Жалко! Само още няколко секунди — и щяла да разгледа добре цялата стая.
Кабинката продължила да се приближава към земята. Много бавно. Миу се опитала да отвори вратата, за да излезе, но тя не помръднала. Била заключена отвън, разбира се. Миу потърсила с очи стареца, но от него нямало и следа. Дори лампата в будката била загасена. Понечила да извика някого, но никой не се виждал наоколо. Кабинката пак започнала да се издига. „Е, хайде, стига вече! — помислила си Миу. Въздъхнала дълбоко. — Каква бъркотия!“ Може би старецът е отишъл до тоалетната и е пропуснал да се върне в точния момент. Така или иначе, трябвало да направи още един кръг.
„Всичко е наред“ — казала си. Поради късата памет на стареца, получила възможност за второ безплатно завъртане на колелото. Този път може би щяла да види квартирата си по-добре. Стиснала здраво бинокъла и подала глава от прозореца. Тъй като при първото завъртане била вече открила квартала и мястото, където да търси, сега било лесно да зърне стаята си. Прозорецът бил отворен, лампата горяла. Миу не обичала да се прибира в тъмна стая, а и възнамерявала да се върне веднага след като вечеря.
Странно занимание — да гледаш отдалече с бинокъл квартирата си, сякаш шпионираш сам себе си. Станало й някак неловко. „Но нали ме няма там. Разбира се, че ме няма. Ето го телефонът на масичката. Сега ми се иска да позвъня на този телефон. На писалището лежи писмо, което аз съм писала. Ще ми се да го прочета оттук“ — помислила си Миу. Но, естествено, не се виждало чак толкова добре.