Миу не можела да откъсне поглед от тази странна гледка. Станало й лошо. Гърлото й толкова пресъхнало, че не можела да преглътне. Доповръщало й се. Всичко това било толкова абсурдно, гротескно преувеличено, ужасно — приличало на алегорична картина от Средновековието. „Нарочно ми показват тази сцена. Знаят, че ги наблюдавам“ — помислила си тя. Но не можела да отвърне очи.
Празно място.
Какво се случило после?
Миу не помнеше. Тук спомените й внезапно прекъсват.
— Не мога да си спомня — рече тя и скри лицето си с ръце. — Знам само, че беше чудовищно преживяване — добави тихо. — Аз бях тук, а другата жена, която също бях аз, бе там. И той — този Фердинандо — вършеше в стаята с мен абсолютно всичко.
— Какво разбираш под всичко?
— Не мога да си спомня. Всякакви неща. Когато висях, заключена в кабината на виенското колело, той правеше с мен каквото си искаше — с мен там, в стаята. Не че изпитвам някакви страхове по отношение на секса. Имаше един период в живота ми, когато изповядвах твърде разкрепостени разбирания. Но онова, което бе по-рано, по нищо приличаше на това, което ставаше пред очите ми. Изглеждаше абсолютно безсмислено и отвратително и се изпълняваше с една-единствена цел — да ме омърси. Фердинандо си служеше с всевъзможни трикове, за да ме опетни — с дебелите си пръсти, с огромния си пенис, — но моето аз там, в квартирата, явно не чувстваше това като омърсяване. И накрая мъжът дори не бе вече Фердинандо.
— Не е бил Фердинандо? — вторачих се в лицето на Миу. — Ако не е бил Фердинандо, кой тогава е бил?
— Не знам. Не мога да си спомня. Но във всеки случай накрая не беше Фердинандо. А може и от самото начало да не е бил той.
Миу се свестила и осъзнала, че лежи на болнично легло. Голото й тяло било покрито с бял чаршаф. Всичките стави я болели. Лекарят й обяснил, че на сутринта един от работниците в увеселителния парк намерил портфейла, който пуснала през прозореца, и разбрал какво се е случило. Свалили кабината на колелото и повикали линейка. Миу лежала в несвяст на пода на кабината. Като че ли била в шок, зениците й не реагирали на светлина. Лицето и ръцете й били покрити с драскотини, блузата й била изцапана с кръв. Закарали я в болницата. Никой не можел да разбере как е получила тези рани. За щастие не били дълбоки и не оставили трайни белези. Полицаите задържали за разпит стареца, който пускал и спирал виенското колело, но той изобщо не помнел да е качвал Миу в кабината точно преди затварянето на парка.
На следващия ден неколцина местни полицаи дошли при нея в болницата да я разпитат. Тя не могла да им даде никакво смислено обяснение на случилото се. Когато сравнили лицето й с това на снимката в паспорта й, полицаите вдигнали вежди в недоумение. Странно изражение се изписало на лицата им, сякаш били погълнали нещо много неприятно. Попитали я смутено: „Мадмоазел, простете за нетактичния въпрос, но наистина ли сте на двайсет и пет години?“
— Да — отвърнала тя, — точно така е и по паспорт. — Защо ли трябвало да я питат за това?
Малко по-късно обаче, когато отишла до банята да си измие лицето и се погледнала в огледалото, веднага й станало ясно. Цялата й коса била бяла. Чисто бяла, като пресен сняг. Първо си помислила, че вижда отражението на друг човек. Обърнала се рязко. Била сама в банята. Погледнала пак в огледалото. И тогава разбрала, че жената с белите коси е самата тя. Изгубила съзнание и се строполила на пода.
И после изчезнала.
— Бях тук. Но другата Миу, може би половината от мен, бе преминала отвъд, отнасяйки със себе си черната ми коса, сексуалното ми желание, мензисите, овулацията, навярно дори и волята ми за живот. А останалата половина е тук, пред теб. Вече от много време живея с усещането, че на виенското колело в малкото швейцарско градче, сама не зная защо, човекът, кой бях, се раздвои завинаги. Или пък беше някаква сделка, кой знае. Така или иначе, нищо не ми бяха отнели, защото другата Миу все още съществува — там някъде. Знам това. Само едно огледало ни отделя една от друга. Но аз никога няма да мога да преодолея тази единствена стъклена преграда. Никога.