Миу гризеше ноктите си.
— Разбира се, никога е твърде силно казано. Може някой ден, някъде пак да се срещнем и да се съединим в едно цяло. Но един много важен въпрос остава без отговор: къде, от коя страна на огледалото, е истинското ми аз? Не знам. Дали това е жената, която бе в обятията на Фердинандо? Или онази, която се отвращаваше от него? Липсва ми увереност, че ще успея да го разбера.
След края на лятната ваканция Миу не продължила обучението си в консерваторията. Изоставила следването в чужбина и се върнала в Япония. И никога повече не докоснала клавиши на пианото. Загубила способността си да възпроизвежда музика. След година баща й починал и тя поела управлението на фирмата.
— Да, преживях истински шок, когато разбрах, че повече няма да мога да свиря, но не изпаднах в отчаяние. Смътно подозирах, че рано или късно това непременно щеше да се случи. В днешно време… — Миу се усмихна. — По света има толкова много пианисти. А са напълно достатъчни двайсет човека — активно концертиращи и от световна величина. Иди в който искаш музикален магазин и ще се убедиш колко много записи има на „Валдщайн“, „Крайслериана“ и прочее класически произведения, рафтовете с компактдискове са пълни. На звукозаписната индустрия двайсет първокласни пианисти са й предостатъчни. Никого не го е грижа, че не съм един от тях.
Миу разпери пред себе си пръстите на ръцете си и няколко пъти завъртя длани нагоре-надолу, сякаш се опитваше да провери паметта си.
— Приблизително година след пристигането ми във Франция забелязах нещо странно. Пианистите, чиито технически умения бяха по-слаби от моите и които не се упражняваха дори наполовина колкото мене, свиреха по-проникновено и умееха да развълнуват публиката. Винаги ме побеждаваха на конкурсите. Отначало си мислех, че това е някакво недоразумение. Но всеки път се случваше все същото. Не бях на себе си от яд и огорчение. „Толкова е несправедливо!“ — мислех си. Но постепенно започнах да разбирам — нещо не ми достига. Недоумявах какво именно, но явно беше нещо изключително важно. Може би онази толкова необходима дълбочина на чувството, благодарение на която изпълнението намира отклик в сърцата на слушателите. Докато бях в Япония, не обръщах внимание на това. Там никога не се провалях на конкурси и нямах време да се отдавам на съмнения по отношение на представянето си. Но в Париж, заобиколена от толкова много талантливи пианисти, разбрах в крайна сметка каква е истината. Всичко ми стана напълно ясно — така мъглата се разсейва, щом Слънцето се издигне високо.
Миу въздъхна. После вдигна глава и се усмихна.
— Още като малка обичах да си създавам собствени правила и да живея в съгласие с тях. Бях много независимо, изключително сериозно и самоуверено момиче. Родена съм в Япония, посещавах японски училища, растях, заобиколена от японски деца — играех и се сприятелявах с тях. Чувствах се истинска японка, но по национална принадлежност бях чужденка. Формално погледнато, за мен Япония винаги ще е чужда страна. Родителите ми не бяха строги с мен, но откакто се помня, непрекъснато ми набиваха в главата едно и също: „Ти си чужденка тук.“ Разбрах, че за да оцелея, трябва да стана по-силна.
Миу продължи с тих и равен глас.
— Да си силен човек, само по себе си не е лошо нещо. Ала поглеждайки назад, към миналото си, виждам, че дотолкова бях свикнала с мисълта да съм силна, че дори не се опитвах да разбера онези, които бяха слаби. Бях свикнала с успеха и не исках да разбера хората, на които не им е провървяло. Бях свикнала да нямам проблеми със здравето и не ме вълнуваха болките на онези, които не бяха здрави. Винаги, когато видех хора, изпаднали в тежко, безизходно положение, парализирани от обстоятелствата, решавах, че сами са си виновни за всичко — просто не са се постарали достатъчно да предотвратят случилото се. Мислех, че онези, които се оплакват от съдбата, са чисто и просто мързеливи. Моите възгледи за живота бяха непоклатими и прагматични, но лишени от човешка топлота. Само че никой, нито един човек сред хората около мен, не ми го каза.
Изгубих девствеността си на седемнайсет години. После имах сексуални отношения с много мъже. Някои ми бяха партньори за повече време, но нямах нищо против връзките за една нощ, стига да бях в подходящо настроение. Но никого не обикнах истински. Честно казано, тогава нямах време за такова нещо. Съзнанието ми бе обсебено от една-единствена мисъл — да стана пианистка от световна класа. Отклоняването от тази цел, кривването по друга пътека, бе изключено. Когато предположих, че проблемът може би е в мен, че нещо ми липсва, и открих в себе си тази празнота, вече беше твърде късно.