— Главата ми е като някакъв абсурден хамбар, претъпкан с неща, за които искам да пиша — казваше тя. — Образи, сцени, откъслечни фрази… всички са ярки и живи в ума ми. Пиши! — викат ми те. Струва ми се, че е на път да се роди страхотен разказ, че пишейки, ще се пренеса на някакво съвсем ново място. Проблемът е, че щом се приземя до писалището и започна да пиша, разбирам, че нещо много съществено е изчезнало безвъзвратно. Очаквала съм да се получат кристали, но няма нищо подобно — само дребни речни камъчета. И не съм пренесена никъде.
Сумире се намръщи, взе от земята може би двеста и петдесетото си камъче и го хвърли в езерцето.
— Сигурно ми липсва нещо. Нещо много важно, което непременно трябва да притежаваш, за да станеш писател.
Надвисна мъртва тишина. Сумире като че искаше да чуе моето съвсем банално мнение.
След малко заговорих.
— Много, много отдавна в Китай имало градове с високи крепостни стени с огромни, величествени порти. Тези порти не били просто врати, през които хората влизат и излизат, те имали много по-важно значение. Съществувало поверие, че тези порти са обитавани от духа на града. Или поне, че би трябвало да са обитавани от него. По същия начин в средновековна Европа се смятало, че катедралата и централният площад са душата на града. Ето защо дори днес в Китай са запазени множество възхитителни порти. Знаеш ли как са ги строили китайците?
— Нямам представа — отвърна Сумире.
— Изкарвали каруците си и отивали по места, където някога са се водили сражения. Там събирали вече избелелите кости, заровени в пръстта или разпръснати наоколо. В Китай, с неговата богата история, на всяка крачка се натъкваш на такива места, някогашни бойни полета — така че не им се налагало да търсят костите далече. На входа на града издигали огромна порта и вграждали костите в нея. Вярвали, че по този начин отдават почит на загиналите воини и те ще продължат да защитават града. Има и още нещо. Когато портата била готова, китайците водели там няколко кучета, прерязвали им гърлата и напръсквали портата с кръвта им. Само чрез смесването на прясната кръв с изсъхналите кости древните души на загиналите щели да се съживят като с магия. Поне такова било поверието.
Сумире мълчаливо чакаше да продължа.
— Когато пишеш книги, става почти същото. Събираш купища кости и издигаш чудесна постройка, но истински жива, дишаща книга така и не се получава. В известен смисъл историите нямат почти нищо общо с този свят. Истинската история се нуждае от магическо кръщение, за да се съединят отсамното и отвъдното.
— Искаш да кажеш, че трябва да изляза и сама да намеря своето куче?
Кимнах.
— И да пролея прясна кръв?
Сумире прехапа долната си устна и потъна в мисли. После хвърли още няколко нещастни камъчета в езерцето.
— Никак не ми се иска да убивам животни.
— Е, това е само една метафора — рекох. — Не се налага да убиваш…
Както обикновено, бяхме седнали един до друг в парка Инокашира, на любимата пейка на Сумире. Пред нас бе езерцето. Нямаше вятър. Окапалите листа бяха като залепени на водната повърхност. Някъде в далечината бе запален огън, защото миришеше на дим. Във въздуха се носеха аромати от края на есента. Далечните звуци се чуваха съвсем ясно.
— Според мен ти се нуждаеш от време, за да натрупаш опит — казах.
— Време, за да натрупам опит — унесено повтори Сумире и вдигна поглед към небето. — По отношение на времето нищо не може да се направи, то просто си тече. А за опита не ми говори. Не че се гордея с това, но аз не изпитвам никакво сексуално желание. А какъв опит може да има един писател, ако не чувства страст? Ще е като готвач, който няма апетит.
— Не знам къде може да се е дянало сексуалното ти желание — казах на шега. — Може би просто се е скрило някъде. Или е излязло да се поразходи и е забравило да се върне. Изобщо любовта е доста шантаво нещо. Може да дойде съвсем ненадейно и да те грабне. Или пък да се появи утре. Знае ли човек.
Сумире отвърна поглед от небето и го насочи към лицето ми.
— Като торнадо?
— Да, така е.
Тя се замисли.
— Някога виждал ли си истинско торнадо?
— Не — отвърнах. За щастие в префектура Токио не се срещат торнада.
И ето че след около половин година Сумире внезапно и абсурдно бе завладяна от една любов, подобна на торнадо, точно както бях предрекъл. Тя обикна жена със седемнайсет години по-възрастна от нея, нейния „любим спътник“.
Когато на сватбеното тържество Сумире и Миу се озовали на една маса, като повечето хора в такава ситуация те се представили една на друга. Сумире мразеше името си и по възможност се стараеше да го скрие. Но ако някой те пита как се казваш, не можеш да не му отвърнеш — от учтивост.