Разхладих дланите и челото си със студената лимонада, премисляйки отново и отново каква връзка може да има между изчезването на Сумире и написаното от нея.
От доста време тя не бе писала нищо. Желанието й да твори я напуснало, когато се запознала с Миу на сватбеното тържество. Но ето че тук, на този малък гръцки остров, за съвсем кратък период, само за няколко дена, бе успяла да напише тези два текста. Истинско постижение. Нещо трябва да я е подтикнало да седне отново зад писалището. Какви може да са били тези подбуди?
От значение бе дали съществуваше някаква тема или дори мисъл, обща за двата текста? Размишлявах върху това, загледан в птиците, кацащи на кея.
Беше прекалено горещо за размисъл по сложни въпроси. В главата ми цареше пълен хаос, бях доста изтощен. И все пак се принудих да събера разпокъсаните си мисли, сякаш строявах отново — без барабани и тръби — останките от разбита армия. Концентрирах се и започнах да мисля.
— Действително важни сега са не онези големи мъдрости, до които са стигнали другите — рекох тихо на себе си, — а малките истини, до които сам си се добрал. — Винаги казвам това на учениците си. Но дали бе вярно? Лесно е да се каже, но не и да се приложи на практика. Трудно е да се достигне дори до малките истини. А може би колкото по-малка е една истина, толкова по-трудно е тя да се проумее? Не ми бе от полза и това, че бях толкова далеч от дома.
Сънят на Сумире. Раздвоението на Миу.
След малко изведнъж ми просветна: съществуват два различни свята. Ето го общия за двата текста на Сумире елемент.
Документ 1. Това е преразказ на неин сън. Тя се изкачва по дълго стълбище, за да се срещне с покойната си майка. Но когато най-сетне стига до целта, майка й вече се връща в отвъдното. И Сумире не може нищо да направи. После тя стои на върха на кула и от всички страни я обкръжават някакви същества от друг свят. Сумире много пъти е сънувала същото.
Документ 2. Тук се описват странните преживелици на Миу преди четиринайсет години. Цяла нощ е била затворена в кабина на виенско колело в увеселителен парк в малък швейцарски град и гледайки оттам с бинокъл прозореца на квартирата си, е видяла себе си. Своя двойничка. Вследствие на преживяното е настъпило раздвоението на личността й (или благодарение на този случай се е проявила раздвоеност, която вече е съществувала). По собствените й думи, раздвоявайки се, тя се намира едновременно от двете страни на огледалото. Сумире е придумала Миу да й разкаже за това и после старателно е записала историята й.
Съвсем ясно е, че общата за двата документа тема е връзката между тази страна и онази страна. Как те се съотнасят помежду си. Сумире сигурно е била привлечена тъкмо от този проблем и е била достатъчно мотивирана да посвети толкова време на написването на двата документа. Ако си послужа със собствените й думи, записването на тези истории й е помогнало да мисли.
Сервитьорът дойде да вземе чинията, в която ми беше донесъл препечената филия, и аз си поръчах още една лимонада. Помолих за повече лед. Когато той донесе питието, отпих глътка и отново разхладих челото си, допирайки до него студената чаша.
„Ами ако Миу не ме приеме, тогава какво? — бе написала Сумире. — Какво друго, освен да се примиря. Кръв трябва да се пролее. Ще наточа ножа си и ще прережа някъде гърлото на куче.“
Какво имаше предвид? Дали не намекваше за самоубийство? Не, не мислех така. От думите й не лъхаше на смърт. В тях по-скоро се четеше твърдо намерение да продължи с нови сили напред. Кучета, кръв — това са просто метафори, както й бях обяснил на пейката в парка Инокашира. Смисълът им е в това, как по мистичен начин се вдъхва живот на нещо. Затова и разказах на Сумире за китайските порти — за да й покажа, служейки си с алегория, как една история придобива вълшебни, магически свойства.
Ще прережа някъде гърлото на куче.
Някъде?
Мисълта ми се блъсна в твърда стена. Край, бях в задънена улица.
Къде може да се е дянала Сумире? Тук, на острова ли е мястото, където е трябвало да отиде?
Не ми излизаше от главата образът на Сумире, паднала в дълбока яма, нещо като кладенец на полето, в отдалечена местност, без жива душа наоколо, как седи там и чака да й се притекат на помощ. Наранила се е, страда сама, измъчвана от глад и жажда. При мисълта за това едва не губех ума си, безсилен да сторя каквото и да било.
Да, но полицаите бяха казали ясно, че на острова няма кладенци. Изобщо не били чували за ями в околностите на града. „Ако имаше, щяхме да знаем, островът е толкова малък“ — бяха заявили те. Сигурно беше така, както твърдяха.