Осмелявам се да направя едно предположение.
Сумире е преминала на другата страна.
Така много неща намираха обяснение. Сумире е проникнала през огледалото и се е запътила към „другата“ страна. За да се срещне там с другата Миу. Щом отсамната Миу не може да я приеме, нищо друго не й е оставало.
Изрових от паметта си следните нейни думи: „И така, какво трябва да направим, за да избегнем стълкновението? Логически погледнато, това е лесно. Трябва да сънуваш. Да сънуваш непрекъснато. Да попаднеш в света на сънищата и никога повече да не го напуснеш. Да живееш там до края на живота си.“
Само че един много важен въпрос остава без отговор: „Как да отидеш там?“
От логическа гледна точка е просто. Но не е възможно да се обясни как да стане.
Намирах се точно там, откъдето бях започнал.
Замислих се за Токио. За апартамента си, за училището, в което преподавах. Спомних си как бях изхвърлил скришом кухненските отпадъци в една кофа за боклук на гарата. Бяха минали само два дена, откакто бях далеч от Япония, но ми се струваше, че там светът е съвършено друг. Новата учебна година започваше след седмица. Представих си как стоя пред клас от трийсет и пет ученици. Оттук, от такова разстояние, това ми се струваше абсурдно. „Такава ли ми е работата наистина — да преподавам нещо на някого? Странно и нелогично е, дори да става дума за десетгодишни деца.“
Свалих слънчевите си очила, избърсах с носна кърпичка потното си чело и пак ги сложих. После се загледах в морските птици.
Помислих си за Сумире. Спомних си деня, в който тя се премести в нова квартира, и чудовищната ерекция, която получих, седейки до нея. Дотогава не бях имал такава мощна ерекция. Сякаш цялото ми тяло щеше да експлодира. В този момент, във въображението си — навярно това е светът на сънищата, за който пише Сумире — аз се любех с нея. И усещането за тази близост бе много по-реално от секса, който бях правил с други жени.
Поех глътка лимонада, за да премахна заседналата на гърлото ми буца.
Върнах се към своята хипотеза и се опитах да се придвижа макар и с една стъпка напред. Сумире бе намерила по някакъв начин изход. Какъв точно бе той и как го бе открила, в момента не можех да разбера. А трябваше. Представих си, че въпросният „изход“ е нещо като врата. Затворих очи и се помъчих да я нарисувам детайлно във въображението си. Обикновена врата в съвсем обикновена стена. Сумире случайно е попаднала на нея, натиснала е дръжката и е прекрачила навън — от тази страна към другата. Както си е била — с тънка копринена пижама и чифт джапанки.
Какво ли имаше там, зад онази врата? Не можех да си представя, тъй като бе непосилно за въображението ми. Вратата бе затворена и Сумире нямаше да се върне обратно.
Прибрах се във вилата и си приготвих проста вечеря от продуктите, които намерих в хладилника. Спагети с домати и босилек, салата, бира „Амстел“. Излязох на верандата и седнах там, замислен кой знае за какво. А може би за нищо не мислех. Никой не се обади по телефона. Миу може да се е опитвала да се свърже с мен от Атина, но безуспешно.
С всяка изминала минута небесната синева ставаше все по-наситена, над морето се издигна огромна кръгла луна, а шепа звезди пробиха дупчици в небосвода. Нагоре по склоновете се надигна вятър и хибискусът зашумоля. Самотният фар в края на вълнолома излъчваше на равни промеждутъци своята древна светлина. По горската пътека се спускаха пастири, които водеха магарета. Гласовете им ту се чуваха наблизо, ту заглъхваха в далечината. Попивах мълчаливо тази екзотика, която тук бе съвсем естествена.
В края на краищата телефонът така и не звънна, а Сумире не се появи. Времето течеше бавно и спокойно, мракът се сгъстяваше. Взех няколко аудиокасети от стаята на Сумире и започнах да ги слушам на стереоуредбата в дневната. Една от тях беше с песни на Моцарт. На етикетчето Сумире бе написала: Елизабет Шварцкопф и Валтер Гийзекинг (п). Не знам много за класическата музика, но веднага почувствах колко красива е тази. Маниерът на пеене беше малко старомоден, но сякаш изискваше да изправиш рамене и да посветиш на тази музика цялото си внимание. Напомняше ми за четене на изящна, незабравима проза. Изтънченото изпълнение на певицата и пианиста ту набираше сила и се извисяваше, ту отстъпваше и замираше, за да се извиси малко по-късно с нова сила. Една от песните трябва да бе „Виолетка“. Отпуснах се на стола си, затворих очи и се отдадох с наслада на музиката, споделяйки я мислено със Сумире.