Събуди ме музика. Друга музика, която идваше отдалече и бе едва доловима. Подобно на моряк с невидимо в мрака лице, който изтегля котва от дъното на морето, така слабите, но непрестанни звуци ме разбудиха. Приповдигнах се в леглото, наведох се към отворения прозорец и се вслушах напрегнато. Определено бе музика. Ръчният часовник до възглавницата ми показваше, че минава един часът. Музика? Посред нощ?
Облякох си ризата, обух си панталона и маратонките и излязох навън. Всички съседни къщи тъмнееха, улиците бяха пусти. Нямаше вятър, не се чуваше шум на вълни. Само лунната светлина заливаше земята. Спрях и пак се ослушах. Странно, музиката сякаш идваше от върха на хълма. Той бе стръмен и незастроен, там в своя манастир живееха като отшелници само неколцина монаси и двама-трима овчари. Трудно бе дори да си представи човек, че са се събрали там и са устроили шумен гуляй по това време на денонощието.
Под открито небе музиката се чуваше съвсем ясно. Не можех да доловя мелодията, но по ритъм бе гръцка музика. Имаше неравно звучене, с резки обрати. Явно беше на живо, а не запис.
Вече се бях разсънил напълно. Беше приятна лятна нощ, някак загадъчно дълбока. Ако изчезването на Сумире не ми тежеше като камък на сърцето, щях да съм в празнично настроение. Сложих ръце на хълбоците си, протегнах се, погледнах небето и си поех дълбоко дъх. Нощната хладина ме ободри. „Ами ако и Сумире слуша сега същата музика? Нима не е възможно?“ — мина ми внезапно през ума.
Реших да повървя натам, откъдето идваше музиката. Исках да видя с очите си къде е това място и кой я изпълнява. Нямаше как да се заблудя — пътеката до върха на хълма бе същата, по която сутринта бях стигнал до плажа. „Ще вървя докъдето ми стигнат силите“ — реших.
Ярката луна осветяваше всичко наоколо и улесняваше вървенето. Светлината й сътворяваше причудливи сенки между скалите, осейвайки земята в невероятни, загадъчни нюанси. При всяка стъпка по дребния чакъл подметките на маратонките ми издаваха неестествено силен шум. Колкото повече се изкачвах, толкова по-отчетлива и силна ставаше музиката. Идваше от върха на хълма, както и бях предположил. Успях да различа някакъв ударен инструмент, гръцка мандолина, акордеон и флейта. Може би и китара. Нищо друго не се чуваше. Никакви човешки гласове, никакви весели провиквания. Все същата музика се лееше безкрайно, без паузи, в равен, почти монотонен ритъм.
Исках да видя какво става там, на върха, но в същото време си мислех, че е по-добре изобщо да не се приближавам. Неудържимото любопитство се бореше в мен с инстинктивен страх. Каквото и да ставаше там, вече не можех да се върна, трябваше да продължа напред. Имах чувството, че сънувам и бе невъзможно да направя съзнателен избор. А може би липсваше самата възможност за избор?
Преди няколко дена Сумире също е била събудена посред нощ от звуци на музика и, завладяна от любопитство, е тръгнала по същата пътека по склона, както е била по пижама, спомних си изведнъж.
Спрях и се огледах. Пътеката по склона се извиваше надолу до градчето като бледа следа от гигантско мекотело. Погледнах небето, после дланите си на лунна светлина. И внезапно ме обзе чувството, че това вече не са моите ръце. Не мога да го обясня смислено. Но от пръв поглед разбрах: ръцете ми вече не бяха моите ръце, краката ми — също.
Тялото ми бе попило мъртвешки бледата лунна светлина, бе изгубило топлината на живота и бе заприличало на кукла, направена от същата глина, с която бяха измазани стените на къщите. Сякаш някой заклинател бе вдъхнал мимолетен живот на тази буца пръст — както правят това шаманите от островите в Западна Индия. Ала искрицата живот в нея бе угаснала. Истинският ми живот бе потънал някъде в дълбок сън, а някакъв човек без лице го бе натъпкал в пътна чанта и се канеше да си тръгне с него.
Смразяващ хлад премина през мен. Почувствах, че се задушавам. Някой някъде бе прегрупирал клетките на организма ми, бе разхлабил нишките, които възпрепятстваха разпадането на съзнанието ми. Не можех да мисля логично. Бях в състояние само да се скрия колкото се може по-бързо в обичайното си убежище. Поех въздух с пълни гърди и се гмурнах в морето на собственото си съзнание, като потъвах все по-надълбоко, към самото дъно. Разсичайки с ръце плътната вода, се спуснах долу и се хванах здраво за една грамадна скала. Водата притисна силно тъпанчетата ми, сякаш се мъчеше да изплаши неканения гост. В опит за съпротива стиснах очи и задържах дишането си. Вземеш ли веднъж окончателно решение, вече не е чак толкова трудно. Бързо се свиква и с налягането на водата, и с липсата на въздух, и с вледеняващия мрак, и със сигналите, които излъчва хаосът. Бе вече усвоено от мен действие, което бях изпълнявал много пъти още от дете.