Родителите на Сумире също пристигнаха. Впрочем аз си заминах преди те да дойдат. Не толкова, че наближаваше новата учебна година, а по-скоро защото никак не ми се искаше да се срещна с тях на такова място. При това японските журналисти бяха разбрали за случилото се и бяха почнали упорито да търсят връзка с японското посолство и с местната полиция. Казах на Миу, че е време да се върна в Токио. Оставането ми на острова едва ли щеше да помогне за откриването на Сумире.
Миу кимна.
— Много ми помогна — рече тя. — Наистина. Ако не беше дошъл, щях да съм напълно безпомощна. Не се безпокой. Нямаш никаква вина за случилото се. Аз ще обясня всичко на родителите на Сумире. И с журналистите ще се оправя.
Остави това на мен. Когато се налага, мога да проявя твърдост, да отстоявам позицията си.
Тя ме изпрати на пристанището. Качих се на следобедния ферибот до Родос. Сумире я нямаше от десет дена. Миу ме прегърна за сбогом. Случи се съвсем естествено. Тя дълго стоя така, положила ръце на гърба ми. Следобедното слънце бе жарко, но кожата й беше удивително хладна. Почувствах, че се опитва да ми каже нещо с това докосване. Затворих очи и напрегнах слух, за да чуя тези думи. Но думи нямаше. Може би не бяха и нужни. Общувахме безмълвно в надвисналата тишина.
— Пази се — каза накрая тя.
— И ти се пази — рекох аз. Постояхме малко пред подвижното мостче.
— Искам честно да ми отговориш на един въпрос — изрече тя със сериозен тон, точно преди да се кача на ферибота. — Смяташ ли, че Сумире вече не е между живите?
Поклатих глава.
— Макар да нямам никакви доказателства, все пак чувствам, че е още жива. Мина толкова време, но нямам усещането, че е мъртва. Не вярвам.
Миу скръсти потъмнелите си от слънцето ръце и ме погледна.
— И аз имам същото усещане — рече тя. — Сумире е жива. Но предчувствам, че никога повече няма да я видя. При все че също като теб не мога да го докажа.
Не отвърнах нищо. Мълчанието, което ни свързваше, запълваше празнотата в сърцата ни. Морски птици с пронизителни крясъци пореха безоблачното небе. В кафенето вечно сънения сервитьор вдигна още един поднос с напитки.
Миу сви устни и се замисли.
— Мразиш ме, нали? — попита тя.
— Задето Сумире изчезна ли?
— Да.
— Защо да те мразя?
— Не знам. — Гласът й издаваше дълго натрупвано изтощение. — Струва ми се, не знам защо, че и с теб повече няма да се видим. Затова попитах.
— Не те мразя — рекох.
— Кой знае, може би по-късно ще ме намразиш?
— Не мога просто така да мразя някого. Не съм такъв човек.
Миу сне шапката си, оправи бретона си и пак я сложи.
После ме погледна косо, свивайки очи от слънцето.
— Може би защото не очакваш нищо от никого. — Погледът й бе дълбок и ясен, като във вечерния сумрак в деня, когато се срещнахме за първи път. — Не съм като теб. Но искам да знаеш, че те харесвам. Много.
Взехме си сбогом. Параходът потегли на заден ход от пристанището, разпенвайки водата, а после бавно се завъртя на сто и осемдесет градуса. Миу през цялото време стоеше на кея и следеше с поглед как се отдалечава. Беше с бяла рокля, която много й отиваше, и от време на време придържаше с ръка шапката си, за да не я отнесе вятърът. Застанала там, на кея на този малък гръцки остров, тя приличаше на същество от друг свят — ефимерно, изящно и красиво. Облегнах се на парапета на палубата и дълго я гледах. Времето сякаш спря за миг и тази гледка се запечата завинаги в паметта ми.
После времето пак пое напред, фигурата на Миу ставаше все по-малка, превърна се в неясна точка и не след дълго се разтвори напълно в знойния въздух. Градчето се отдалечаваше все повече, планините загубиха резките си очертания и накрая островът се скри зад було от светлина, избледня и съвсем изчезна. Друг остров изникна и също така се изгуби в далечината. Вече ми се струваше, че всичко, което оставих там, никога не е съществувало.
Може би трябваше да остана с Миу. Какво като започваше новата учебна година? Трябваше да остана на острова, да я подкрепям, да й давам надежда, да помагам с всички сили при издирването на Сумире, а ако се случеше нещо ужасно — да я прегърна и утеша. Мисля, че Миу се нуждаеше от мен, а в известен смисъл и аз се нуждаех от нея.