Тя ме привличаше с невероятна сила.
За първи път осъзнах това, докато наблюдавах от палубата как изчезва в далечината. Имах усещането, че съм оплетен с безброй тънки нишки, които ме дърпат назад. Може би в сърцето ми разцъфваше романтична любов или някакво подобно чувство. Седнах объркан на палубата, сложих сака на коленете си и се загледах в дирята от бяла пяна след парахода. Няколко чайки го следваха неотстъпно, придържайки се към дирята. Все още усещах на гърба си докосването от малката длан на Миу — като миниатюрна сянка на душа.
Възнамерявах да пътувам с директен полет до Токио, но кой знае защо резервацията, която бях направил предишния ден, бе анулирана и се наложи да пренощувам в Атина. Качих се на микробуса на авиокомпанията и се добрах до един хотел, който ми бяха препоръчали. Приятен, уютен хотел, близо до район Плака, но претъпкан с дразнещо шумни групи немски туристи. Тъй като нямах какво друго да правя, поскитах из града, купих сувенири — не за някого конкретно — и вечерта се изкачих до Акропола. Излегнах се на една каменна плоча и, обвяван от вечерния бриз, заразглеждах белия храм, който сякаш плуваше бавно в синкавия сумрак под светлината на прожекторите. Поразително красива, удивителна гледка.
Но изпитвах само дълбока, с нищо несравнима тъга. Изведнъж открих, че светът около мен е лишен от цветове. Оттук, от този занемарен планински връх, сред руините от опустошени чувства, можех да видя собствения си живот в бъдеще. Приличаше досущ на илюстрация от научнофантастичен роман, който бях прочел в детството си: пустинен пейзаж на необитаема планета. Никакви признаци на живот. Денят беше чудовищно дълъг, а въздухът — или адски нажежен, или леденостуден. Космическият кораб, отвел ме там, бе изчезнал. Намирах се в пълна безизходица. Трябваше да се оправям както мога.
Отново си дадох сметка колко важна, колко незаменима беше Сумире за мен. По своя си неповторим начин тя бе укрепвала връзките ми със света, беше ме привързвала към него. Само тя можеше това. Когато се срещахме и разговаряхме или четях текстовете й, границите на съзнанието ми се разширяваха незабележимо и можех да видя неща, които никога преди не бях забелязвал. Сближихме се, без каквото и да било усилие от наша страна, съвсем леко и естествено. Разкривахме сърцата си един на друг като млади влюбени, които се събличат и се любуват на голите си тела. Не ми се е случвало да преживея същото с друг човек. Пазехме чувствата си като скъпоценности и дори избягвахме да говорим за тях, от страх да не ги разрушим.
Да, това, че никога не можахме да се насладим един на друг физически, ми причиняваше болка. Щяхме да сме много по-щастливи, ако се беше случило. Но то е като редуването на приливи и отливи, като смяната на сезоните — неотменима, неизбежна съдба. Нищо не можеше да се промени. Колкото и умело да го пазехме, с каквото и благоразумие да се отнасяхме към него, нашето нежно приятелство нямаше да трае вечно. Непременно щяхме да стигнем до задънена улица. Това бе ясно до болка.
Обичах Сумире така силно, както не съм обичал никого през живота си, и я желаех повече от всичко на света. Не можех просто да потисна тези чувства, само защото не водеха доникъде. Нямаше с какво друго да ги заменя. Сподавех ли ги — нищо нямаше да ми остане.
Мечтаех си някой ден да настъпи внезапният, голям поврат. Дори вероятността за настъпването му да беше нищожна, поне можех да си мечтая за него. Но, разбира се, нищо подобно не стана.
Сумире си отиде от живота ми и аз открих в себе си огромна празнота. Както след отлива вълната винаги отнася нещо със себе си, така след изчезването й ми остана само един пуст, безсмислен, деформиран свят. Мрачен, студен свят, в който преживяното от двама ни никога повече нямаше да се повтори.
Всеки човек получава някакъв специален дар от съдбата само в определен момент от живота си. То е като малко пламъче. На неколцина внимателни хора, хора с късмет, се удава да го опазят, да го поддържат, да раздухат от него голям пламък и да го понесат като факел, който да осветява пътя им. Но огънят изчезва завинаги, щом угасне. Бях изгубил не само Сумире. Изчезването й ме остави и без тоя скъпоценен пламък.
Мислех си за света, който съществува на другата страна. Сумире се бе озовала там, озовала се бе там и изгубената част от Миу. Миу с черна коса и несекващ сексуален апетит. Може би двете се бяха срещнали там, бяха разбрали колко добре се допълват взаимно, бяха се любили. „Правим неща, които не могат да се опишат с думи“ — щеше навярно да ми каже Сумире и в края на краищата „да опише всичко с думи“.