Има ли там място за мен? Възможно ли е да съм с тях? Докато те се любят страстно, аз да седя свит в ъгъла на стаята и да се развличам с четене на „Събрани съчинения“ на Балзак. А после, след като Сумире вземе душ, да тръгваме на дълги разходки и да разговаряме за каквото ни хрумне — да говори най-вече тя, както обикновено. Но дали тази наша връзка ще е завинаги? Естествена ли е тя? „Разбира се — ще каже Сумире. — Иска ли питане. Та нали си ми единственият истински приятел!“
Само че не знаех как да попадна в онзи свят. Прокарах ръка по гладката твърда повърхност на камъка на Акропола. Тук всичко бе проникнато от многовековна история, която пазеше в себе си и този камък. Исках или не, аз също бях хванат в потока на времето и не можех да избягам. Не, не е съвсем така. Истината е, че всъщност не исках да избягам.
Утре ще се кача на самолета и ще се върна в Токио. Лятната отпуска почти свърши и отново трябва да навляза в безкрайния поток на всекидневието. Там е моето място. Моят апартамент, моето писалище, моята класна стая, моите ученици. Очакват ме спокойни, обикновени дни, книги, които да прочета, случайни любовни връзки.
Но утре ще бъда друг, никога вече няма да съм човекът, който бях. Не че когато се върна в Япония някой ще забележи разликата. Наглед нищо няма да се е променило. Ала нещо в мен ще е изгоряло и изчезнало. Кръв е пролята. Нещо в мен вече го няма. Свело поглед, то си тръгва безмълвно. Вратата се отваря; вратата се затваря. Светлината угасва. Днес е последният ден за човека, който съм сега. Последният залез. Призори моето сегашно аз вече няма да го има. Някой друг ще обитава това тяло.
Защо хората трябва да са така самотни? Какъв е смисълът? Толкова хора по света очакват, надяват се, разчитат на другите да ги направят щастливи и все пак остават безкрайно самотни. Защо? Дали въртенето на Земята не се подхранва от човешката самота?
Обърнах се по гръб на каменната плоча, загледах се в небето и си помислих за множеството изкуствени спътници около Земята. Хоризонтът все още бе гравиран с бледо зарево, а на бездънното, украсено с виненочервени нюанси небе вече блещукаха първите звезди. Потърсих сред тях светлинки от спътници, но бе твърде светло, за да се види някой с просто око. Малкото разпръснати по небосклона звезди бяха неподвижни, като заковани. Затворих очи, вслушах се в тишината и се замислих за потомците на онзи първи „Спътник“, които продължаваха да обикалят около Земята, привързани към нея единствено по силата на гравитацията. Самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания.
15
Един неделен следобед телефонът ми иззвъня. Беше втората неделя от новия учебен срок17, започнал през септември. Приготвях си късен обяд и трябваше да изключа газовата печка, преди да вдигна слушалката. Телефонът звънеше настойчиво — поне така ми се стори. Бях сигурен, че е Миу, с вести за изчезналата Сумире. Но не беше тя, а моята приятелка.
— Можеш ли да дойдеш веднага? — попита направо, пропускайки обичайните приветствия, нещо, което неприсъщо за нея. — Много е важно.
По гласа й се усещаше, че се е случила някаква неприятност. Дали съпругът й не бе узнал за нас? Поех си дълбоко дъх. Ако в училище разберат, че спя с майката на един от учениците си, определено щях да изпадна в много неловко положение. В най-лошия случай можех да загубя работата си. Но в същото време си помислих, че ще трябва да се примиря с това. От самото начало знаех на какви рискове се излагам.
— Къде си? — попитах.
— В един супермаркет — отвърна тя.
Взех влака до Тачикава и в два и половина бях пред супермаркета, намиращ се близо до гарата. Беше зноен ден, сякаш лятото се бе върнало, но аз бях със светлосив костюм, бяла риза и вратовръзка — облеклото, с което тя бе поискала да съм.
— Така повече приличаш на учител — каза тя — и ще направиш по-добро впечатление. Понякога имаш вид на студент — добави.
На входа на супермаркета попитах някакъв младеж, който събираше на едно място количките за пазаруване, къде е офисът на охранителната служба. Той ми обясни, че е от другата страна на улицата, на третия етаж на пристройката — неугледна триетажна сграда, в която дори нямаше асансьор. Пукнатините по бетонните й стени сякаш казваха на минувачите: „Не се безпокойте за нас. Тази сграда така или иначе е обречена, много скоро ще я съборят.“ Заизкачвах се по тясното, протрито стълбище, открих вратата с табелка „охрана“ и почуках тихо няколко пъти. Отвътре се обади плътен мъжки глас. Отворих вратата и видях приятелката си и сина й, седнали пред едно бюро, с лице към униформен служител от охраната. Само тримата бяха вътре.