Стаята бе средна по размер, нито голяма, нито прекалено малка. Покрай прозореца бяха наредени три бюра, до отсрещната стена имаше заключващ се метален шкаф. На стената между тях висеше график на дежурствата, а на метален рафт бяха поставени три шапки на охранителите. Зад една врата с матирано стъкло в другия край на стаята явно се намираше помещението за отдих, където охранителите можеха да подремнат. В офиса нямаше почти никакви предмети за украса. Нито цветя, нито картини, нито дори календар. Само един твърде голям кръгъл часовник на стената. Стаята изглеждаше оголена и пуста, подобно на забравено от времето кътче от древен свят. На това отгоре имаше особена миризма — на цигарен дим, мухлясали бумаги и пот — просмуквала се в стените години наред.
Дежурният охранител бе набит мъж в края на петдесетте си години, с мускулести ръце и голяма шава, покрита с гъста, прошарена коса. Косата му беше пригладена с гел, от който се носеше миризма на евтина бръснарница. Пепелникът пред него бе препълнен с угарки от цигари „Севън стар“. Когато влязох, той свали очилата си с черни рамки, забърса ги с кърпичка и пак си ги сложи. Може би винаги правеше така при запознанство с нови хора. Без очилата, очите му ми се видяха студени като лунни камъни. Когато пак си сложи очилата, студенината отстъпи място на властно, настойчиво взиране. И в двата случая това не бе поглед, който караше хората да се чувстват спокойно, като у дома си.
В стаята беше ужасно задушно; макар че прозорецът бе широко отворен, вътре не навлизаше свеж въздух. Проникваше само уличният шум. Пневматичните спирачки на голям камион, който спря на светофара на червено, изсвистяха дрезгаво, напомняйки ми за звука от тенор-саксофона на Бен Уебстър в по-късните му години. Всички бяхме плувнали в пот. Приближих се до бюрото, представих се и връчих на охранителя служебната си визитна картичка. Той я взе мълчаливо, сви устни, гледа я известно време, после я постави на бюрото и вдигна очи към мен.
— Какъв млад учител — рече. — От колко време преподавате?
Дадох си вид, че се замислям леко, после отвърнах:
— От три години.
— Хмм — каза той. И не обели нито дума повече. Но мълчанието му беше твърде красноречиво. Той взе картичката ми и отново прочете името, сякаш искаше още веднъж да се увери в нещо.
— Накамура, началник на охраната — представи се, без да ми предложи своята визитна картичка. — Вземете си някой стол и седнете. Съжалявам, че е толкова горещо. Климатикът е повреден, а днес е неделя и няма кой да дойде да го поправи. Можеше поне вентилатор да ми дадат, ама нейсе. Едва се диша в тоя пек. На вас не ви ли е топло? Свалете си сакото, ако желаете. Едва ли ще свършим скоро, а като ви погледна, ми става още по-горещо.
Постъпих както ми бе казано, взех един стол и си свалих сакото. Потната риза бе прилепнала към тялото ми.
— Знаете ли, винаги съм завиждал на учителите — подзе охранителят. На устните му заигра принудена усмивка, но погледът му на дълбоководен хищник шареше по лицето ми в търсене и на най-леките признаци на раздвижване. Беше любезен с мен, но привидно. Думата учител прозвуча като обида.
— Имате цял месец отпуска през лятото, че и отгоре, не ви се налага да работите в неделя, не давате нощни дежурства и при това непрекъснато ви правят подаръци. Чуден живот, ако ме питате. Понякога ми се ще да бях се учил по-здраво и да бях станал учител. Но така ми било писано и ей ме на — охранител в супермаркет. Не ми дойде умът в главата — и толкоз. Сега все казвам на децата си, като пораснат — да станат учители. Каквото и да приказват хората, учителите живот си живеят.
Моята приятелка беше със семпла синя рокля с къси ръкави. Косата й бе вдигната елегантно нагоре. Носеше малки обеци. Беше обута с бели сандали с токчета. На коленете си държеше бяла чанта, а върху нея — кремава носна кърпичка. Виждах я за първи път след завръщането си от Гърция. Тя не проронваше дума, а само поглеждаше с подпухнали от плач очи ту мен, ту охранителя. По всичко личеше, че е много притеснена.
Разменихме си бегъл поглед, после се обърнах към сина й. Той се казваше Шиничи Нимура, но съучениците му бяха дали прякора „Моркова“. Със своето слабо, издължено лице и рошава коса на сплетени кичури, момчето наистина приличаше на морков. И аз обикновено го наричах така. Беше кротък, обаждаше се само ако го питаш нещо. Добре се учеше; прилежно си пишеше домашните; винаги си вършеше прилежно работата, когато беше дежурен по почистването. Не създаваше никакви проблеми. Но не беше инициативен и нито веднъж не вдигна ръка в клас. Съучениците на Моркова не изпитваха неприязън към него, но той не се ползваше с особена популярност сред тях. На майка му това не й харесваше особено, но от моята гледна точка на преподавател той беше добро дете.