Често си представях далечен град. Там бе домът на истинското ми семейство. Съвсем скромна къщичка, но топла и гостоприемна. Всички се разбират взаимно, всеки говори каквото му е на сърцето. Вечер се чува как мама шета в кухнята, приготвя вечерята и се носи топъл, приятен аромат. Ето къде се чувствах у дома си. Рисувах този дом във въображението си и винаги бях част от картината.
В реалния ми дом имахме куче. То бе единственото същество, с което се разбирах и което обичах истински. Най-обикновено псе от смесена порода, но много схватливо. Каквото му кажеш, веднага го запомняше. Всеки ден го извеждах на разходка в парка. Сядах на някоя пейка и му говорех за най-различни неща. Чудесно се разбирахме. Това бяха най-щастливите мигове от детството ми. Но когато бях в пети клас, кучето попадна под камион близо до дома ни и загина. Родителите ми не ми позволиха да си взема друго. Казаха, че кучетата са немирни и мръсни животни и изискват много грижи.
Когато кучето ми умря, задълго се затворих в стаята си, никъде не излизах, непрекъснато четях. Светът в книгите ми се струваше много по-жив и истински от реалния. Пред мен се разгърнаха такива картини, които никога преди не бях виждал. Книгите и музиката бяха най-добрите ми приятели. Имах няколко добри приятели в училище, но никога не срещнах такъв, пред когото да мога да разкрия сърцето си. С тях се виждах всеки ден, приказвахме си, играехме футбол. Когато обаче имах проблем, с никого не говорех за него. Сам мислех, сам взимах решение, сам действах. Не че се чувствах самотен. Струваше ми се, че просто не може да бъде другояче. В края на краищата човек трябва сам да се справя в живота.
Но когато постъпих в университета, се сприятелих с този човек, за когото ти говорех, и започнах да мисля по-иначе. Стигнах до заключението, че навикът да мислиш за всичко сам спъва развитието ти, защото така се придържаш към една-единствена гледна точка. И тогава почувствах, че е много тъжно да бъдеш съвсем сам.
Какво е самотата? Тя е като чувството, което те обзема, когато в дъждовна вечер стоиш при устието на голяма река и дълго гледаш как водните потоци се вливат в морето. Някога случвало ли ти се е? Да застанеш при устието на голяма река и да наблюдаваш как тя се влива в морето?
Моркова не отговори.
— На мен ми се е случвало — рекох.
Моркова ме гледаше ококорено.
— Наблюдаваш как водата на цялата тази река се смесва с морската вода и ти става тъжно и самотно… Не знам защо. Но наистина е така. Трябва да опиташ някой път и ще се убедиш.
Взех сакото си и сметката и бавно станах. Поставих ръка на рамото на Моркова и той също стана. Излязохме от кафенето.
Вървяхме половин час, докато стигнем до тях. Крачехме един до друг в пълно мълчание.
Близо до дома им имаше малка река, над която се минаваше по бетонен мост. Всъщност тя трудно можеше да се нарече дори река, защото повече приличаше на разширен отводнителен канал. Когато на това място е имало обработваема земя, водата сигурно е била използвана за напояване. Сега обаче бе мътна, със слаба миризма на прах за пране. Не беше ясно дали изобщо има вода. Речното корито бе обрасло с летни бурени, някаква изхвърлена книга с комикси лежеше разтворена на дъното. Моркова спря на средата на моста, надвеси се над парапета и погледна надолу. Застанах до него и също се загледах. Дълго стояхме така. Той навярно не искаше да се прибере вкъщи. Разбирах го добре.
Моркова пъхна ръка в джоба на панталона си, извади някакъв ключ и ми го подаде. Най-обикновен ключ, с прикачена към него червена пластинка, на която пишеше „Склад № 3“. Ключът за склада, който охранителят Накамура безуспешно търсеше. Сигурно Моркова беше останал за момент сам в стаята, бе намерил ключа в чекмеджето и го беше пъхнал в джоба си. Да, това момче бе пълно с невъобразими загадки. Изключително странно дете.
Взех ключа, подържах го в дланта си и почувствах колко е тежък — сякаш по него бе полепнало бремето на задълженията и отговорностите на маса хора. Ключът ми се стори ужасно мизерен, мръсен и някак еснафски. След кратко колебание го пуснах в рекичката. Чу се тихо цопване. Не беше дълбоко, но водата бе мътна и ключът мигом изчезна. Двамата с Моркова гледахме известно време надолу, застанали рамо до рамо на моста. Почувствах се някак ободрен и ми стана по-леко на душата.
— Вече е късно да го връщаме — казах повече на себе си. — Сигурен съм, че имат резервен ключ, щом като складът е толкова важен за тях.