Подадох му ръка и Моркова я пое кротко в своята. Усетих в дланта си малките му тънки пръсти — усещане, което много отдавна бях изпитал някъде — къде ли бе това? После се запътихме ръка за ръка към дома му.
Майка му ни чакаше вкъщи. Беше се преоблякла в спретната къса бяла блуза без ръкави и плисирана пола. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач. Вероятно през цялото време, откакто се беше върнала, бе плакала сама. Съпругът й държеше агенция за недвижими имоти в града и в неделните дни или беше на работа, или ходеше да играе голф. Тя каза на Моркова да се качи в стаята си, а мен ме заведе не в дневната, а в кухнята. Влязохме и седнахме на масата. Може би там й беше по-лесно да говори. В кухнята имаше огромен хладилник с цвят на авокадо, разтегателна маса в средата на помещението и слънчев, обърнат на изток прозорец.
— Той като че изглежда малко по-добре отпреди — промълви тя. — Когато влязох в стаята на охраната, направо не знаех какво да правя. Никога не съм го виждала такъв. Сякаш беше не там, а в друг свят.
— Не бива толкова да се безпокоиш. Всичко ще се оправи, но трябва да мине малко време. Засега е по-добре да не му задаваш никакви въпроси. Просто го остави на мира.
— Какво правихте двамата, след като си тръгнах?
— Приказвахме си — отвърнах.
— За какво?
— Ами за нищо особено. През повечето време говорех аз. Каквото ми хрумне.
— Искаш ли нещо студено за пиене?
Поклатих глава.
— Вече не знам как да общувам с него — каза тя. — И колкото повече време минава, толкова по-малко знам.
— Не е необходимо да се насилваш да водиш разговори. Децата си имат собствен свят. Щом пожелае да говори, той сам ще го направи.
— Но почти не говори.
Седяхме на различни краища на масата и се стараехме да не се докоснем случайно. Водехме този принуден разговор точно като на среща между учител и майка на трудно дете. Докато приказваше, тя кършеше пръсти, после нервно ги сплиташе или ги стискаше в юмрук. Неволно си мислех за нещата, които тези пръсти ми бяха правили в леглото.
— Няма да съобщя в училището за случилото се — рекох. — Ще си поговоря с него на спокойствие и ако има някакъв проблем, ще се заема с него. Така че не се притеснявай. Той е умно и добро момче; постепенно всичко ще си дойде на мястото. Преживява нещо, но то е временно. Най-важното сега е ти да запазиш присъствие на духа.
Повтарях бавно и спокойно тези думи отново и отново, за да стигнат до съзнанието й. Това като че ли й помогна да се поуспокои.
Каза, че ще ме закара до квартирата ми в „Кунитачи“.
— Мислиш ли, че синът ми се досеща? — попита ме, когато спряхме на един светофар. Тя, разбира се, имаше предвид нашите отношения.
Поклатих глава.
— Как ти хрумна?
— Помислих си го, докато ви чаках сама вкъщи. Не че има причина, но той има силна интуиция и със сигурност разбира, че със съпруга ми не сме в добри отношения.
Премълчах. Тя не каза нищо повече.
Спряхме на паркинга точно след пресечката, където се намираше моята кооперация. Тя дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя. Той замлъкна и след спирането на климатика в колата се възцари неловка тишина. Разбирах, че иска да я прегърна тук и веднага. Представих си гъвкавото й тяло под блузата и устата ми пресъхна.
— Мисля, че ще е по-добре да не се срещаме повече — казах твърдо.
Тя не отвърна нищо. Седеше с ръце на волана и се взираше в масломера. Лицето й беше безизразно.
— Много мислих за това — продължих. — Не ми се струва правилно да съм част от проблема. Не мога да помогна за решаването му, ако наистина съм част от него. Не е добре за много хора.
— За много хора ли?
— Най-вече за сина ти.
— И за теб ли?
— Да. Разбира се.
— Ами аз? И аз ли влизам в това число?
„Да“ — искаше ми се да кажа. Но не можах да изрека тази дума. Тя сне тъмнозелените си очила „Рей-Бан“, после пак ги сложи.
— Знаеш ли, не ми е лесно да го кажа, но ако не те виждам повече, ще ми е много тежко — рече.
— И на мен ще ми е тежко. Бих искал да продължим както досега. Но не е правилно.
Тя въздъхна дълбоко.
— А какво всъщност е „правилно“? Ще ми обясниш ли? Наистина не разбирам какво. Знам кое е погрешно. Но как да разбера кое е правилно?
Нямах добър отговор на този въпрос.
Тя като че всеки момент щеше да се разплаче. Или да извика. Но успя някак да се овладее. Пръстите й стиснаха силно кормилото, ръцете й се зачервиха.
— Когато бях по-млада, с мен разговаряха всякакви хора — рече. — Разказваха ми за какво ли не. Най-различни истории — увлекателни, красиви, странни. Но от определен момент нататък никой вече не разговаряше с мен. Абсолютно никой. Нито съпругът ми, нито детето ми, нито приятелите ми… никой. Сякаш в света не бе останало нищо, за което да си струва да се приказва. Понякога имам чувството, че тялото ми е прозрачно и през мен се вижда всичко.