Ала тази Миу не бе жената, на която бях махал за сбогом на пристанището на гръцкия остров. Беше минала само половин година, но тя изглеждаше друг човек. Да, цветът на косата й бе променен. Но не беше само това.
Една празна обвивка. Тези бяха първите думи, които ми дойдоха наум, още щом я зърнах. Миу приличаше на празна стая, която всички са напуснали. Нещо изключително важно — нещо като торнадото, връхлетяло Сумире, или онова, разтресло сърцето ми, когато стоях на палубата на отплаващия ферибот — завинаги бе напуснало Миу. И след себе си бе оставило не битие, а небитие. Не топлината на живия живот, а безмълвието и покоя на спомена. Не можех да се избавя от натрапчивата представа, че белотата на косата й ми напомня цвета на избелели от времето човешки кости. Поех си въздух, който затлачи дробовете ми.
„Ягуарът“ на Миу ту изпреварваше моето такси, ту изоставаше, но тя не забеляза, че я гледам отблизо. Не можех да й извикам. Не знаех какво да й кажа, но и да знаех, прозорците на „Ягуара“ бяха плътно затворени. Миу седеше изопната, поставила ръце на кормилото, и съсредоточено гледаше пътя пред себе си. Може би се бе замислила дълбоко за нещо. Или пък слушаше „Изкуство на фугата“. Изражението на лицето й не се промени през цялото време — остана студено и строго. Тя като че не мигна нито веднъж. Накрая светна зелено и „Ягуарът“ даде газ по посока на Аояма, а моето такси остана да чака за десен завой.
Така живеем живота си сега, всеки сам за себе си. Независимо колко дълбока и непредотвратима загуба сме преживели, колко скъпо ни е било онова, което ни е отнето — изтръгнато направо от ръцете ни, — дори впоследствие да сме се променили дотолкова, че от нас, каквито сме били преди, да е останала само кожата, ние продължаваме все така, без излишен шум, да следваме съдбата си. Простираме ръце и се вкопчваме все по-силно в отпуснатото ни време, а после, разбирайки, че сме останали с празни ръце, гледаме как то се отдалечава от нас в посока към миналото. Повтаряме това отново и отново, като привична, рутинна работа, често твърде умело. И никога не ни напуска чувството за чудовищна пустота.
След завръщането си в Япония Миу не ме потърси. Не бе могла по някаква причина да го направи. Вместо това бе избрала мълчанието, поискала бе да се скрие на безименно, затънтено място, което да я погълне, и там да къта грижливо скъпите си спомени. Така си представях нещата. Не можех да я виня. Нито изпитвах ненавист към нея.
В онзи момент в ума ми ненадейно изплува бронзовата статуя на бащата на Миу в малкото планинско селище в Северна Корея. Представих си малкия централен площад, схлупените къщи и покрития с прах паметник. Там все духал силен вятър и изкривявал дърветата в причудливи форми. Не знам защо, но в съзнанието ми този бронзов паметник и Миу, поставила ръце на волана на своя „Ягуар“, се сляха в един образ.
Може би някъде много далеч оттук, помислих си, всичко вече е безмълвно, загубено. Или поне съществува тихо място, където всичко може да изчезне, претапяйки се в една, но многопластова фигура. А докато живеем живота си, ние откриваме — като придърпваме привързаната към всяка от тях тънка нишка, ту една, ту друга загуба. Затворих очи и се помъчих да си спомня колкото се може повече прекрасни неща, които бях изгубил безвъзвратно. Как бих могъл да ги притегля по-близо до себе си и да ги задържа. Съзнавайки през цялото време, че животът им е ефимерен.
Аз сънувам. Понякога си мисля, че това е единственото правилно занимание на този свят. Да сънувам, да живея в света на сънищата — както бе написала Сумире. Но то не може да трае вечно. Винаги настъпва пробуждане, което ме връща обратно.
Събуждам се в три часа през нощта, включвам осветлението, сядам в леглото и гледам телефона до възглавницата си. Представям си Сумире в телефонна будка: тя пали цигара и натиска бутоните — набира моя номер. Косата й е разрошена; носи мъжко сако на рибена кост, многократно по-голямо от нейния размер, обута е с два различни чорапа. Тя се мръщи, задавя се от дима. Не й се удава лесно да набере правилно номера до последната цифра. Главата й е претъпкана с неща, които непременно трябва да обсъди с мен. Кой знае, може би ще говорим до зазоряване? Например за разликата между знак и символ. Телефонът ми има такъв вид, сякаш всеки момент ще иззвъни. Но не звъни. Лягам и дълго-дълго го гледам.
Но веднъж наистина звъни. Точно пред очите ми и съвсем истински. И кара въздуха в реалния свят да затрепери. Грабвам слушалката.
— Ало.
— Върнах се — каза Сумире. Съвсем непринудено. Съвсем реално. — Не ми беше никак лесно, преживях какво ли не, но успях някак си да се справя и да се върна. Нещо като Омировата „Одисея“, но в съкратено издание.