— Това е добре — изрекох. Още не можех да повярвам. Че чувам гласа й. Че това наистина се случва.
— Това добре ли е? — повтори Сумире и аз почти чух как се намръщи. — Какво значи добре? Минах през истински ад, изтърпях какво ли не, за да се върна. Ако започна да разправям подред, край няма да има, а ти дори нямаш какво да ми кажеш? Още малко и ще се разплача. Ако не е добре, че се върнах, къде тогава да се дяна? „Това е добре.“ Не мога да повярвам на ушите си! Запиши си тази трогателна, остроумна реплика и я казвай на учениците си, когато научат умножението!
— Къде си сега?
— Къде съм? А ти как мислиш? В добрата, стара, вярна телефонна будка. Тази долнопробна четириъгълна будка, облепена отвътре с реклами на телефонни компании и номера на всякакви далавераджии. На небето виси полумесец с цвят на плесен; подът е покрит с фасове. Доколкото виждам, наоколо няма нищо, което да сгрява сърцето. Една напълно заменяема, изцяло „знакова“ телефонна будка. Къде ли се намира обаче? Не съм съвсем сигурна. Всичко е твърде „знаково“ — а ти нали ме познаваш? През повечето време не знам къде се намирам. Не мога да се ориентирам. Таксиметровите шофьори винаги ме навикват: „Хей, момиче, къде за Бога се опитваш да стигнеш?“ Струва ми се, че не съм много далеч. Може би съвсем близо.
— Ще дойда да те взема.
— Това вече ми харесва. Ще разбера къде съм и пак ще ти се обадя. И без това ми свършват монетите. Нали ще почакаш малко?
— Много исках да те видя — казах.
— Аз също. Разбрах го още щом престанах да те виждам. Разбрах го толкова ясно, сякаш планетите изведнъж се подредиха в една редица заради мен. Нуждая се от теб. Ти си част от мен; аз съм част от теб. Знаеш ли, мисля, че някъде — само дето не помня къде — прерязах гърлото на нещо. Наточих ножа с каменно сърце. Символично, както са правили порта в Китай. Разбираш ли какво казвам?
— Мисля, че да.
— Тогава ела да ме вземеш.
Връзката внезапно прекъсва. Дълго седя със слушалката в ръка и гледам втренчено телефона. Сякаш самият той носи някакво важно послание, сякаш формата и цветът му съдържат скрит смисъл. После идвам на себе си и поставям слушалката на мястото й. Седя на леглото и чакам телефонът пак да зазвъни. Облягам се на стената, гледам в една-единствена точка пред себе си и дишам бавно, безшумно. Проверявам свързващите звена между отделните моменти. Телефонът не звъни. Възцарява се пълна тишина. Но аз не бързам. Вече няма защо да бързам. Готов съм. Мога да отида където и да е.
Наистина ли?
Наистина!
Ставам от леглото. Издърпвам старото избеляло перде и отварям прозореца. Подавам глава навън и гледам небето. Да, на него виси полумесец с цвят на плесен. Това е добре. Значи двамата с нея сме в един и същи свят и гледаме една и съща Луна. И една и съща нишка ни свързва с действителността. Просто трябва да я придърпам леко към себе си.
Разпервам пръсти и разглеждам дланите на двете си ръце — търся петна от кръв. Няма петна. Нито миризма на кръв, нито съсиреци. Може би кръвта се беше вече пропила някъде по своя си тих и незабележим начин.