— Можете ли да намерите източника на някоя от съставките?
— Може би. Ще изпратим всичко в лабораторията и ще видим.
— Знаете ли кога е била заложена бомбата?
Той кимна към автомобила, под който е била поставена:
— Собственикът е дошъл около девет и петнайсет, значи е станало след това.
— Има ли надежда да намерите отпечатъци?
— Съмнявам се.
Данс сложи ръце на кръста си и огледа местопроизшествието. Нещо не беше наред.
Тъмният коридор, който се виждаше през отворената врата, кръвта на цимента.
Отворената врата…
Данс бавно се обърна и заоглежда. В началото на боровата горичка зад сградата забеляза нещо: дърво, на което висеше оранжева лентичка — от онези, с които маркират дървета и храсти, определени за сечене. Тя се приближи. Направи й впечатление, че купчината борови иглички отдолу е по-голяма, отколкото под другите дървета. Коленичи и я разрови. Намери голяма, почерняла от сажди чанта, изработена от огнеупорен материал.
— Рей, донеси ми ръкавици.
Младият агент взе един чифт от криминалистите и й ги подаде. В чантата бяха оранжевите затворнически дрехи на Пел и сив гащеризон с качулка, който се оказа един вид огнеупорен костюм. Според етикета беше изработен от полибензимидазолни влакна и кевлар и имаше коефициент на защита 3,2А/ 5. Данс нямаше представа какво означава това, но материята очевидно предпазваше достатъчно, за да може Даниел Пел да мине невредим през огнения ад зад сградата на съда.
Тя отчаяно помисли: „Огнеупорен костюм? С какво си имаме работа тук?“
— Не разбирам — измърмори Рей Каранео.
Данс обясни, че съучастникът на Пел вероятно е заредил бомбата и е оставил огнеупорната чанта пред вратата. Предпазният костюм и ножът са били вътре. Може би е имало и универсален ключ за белезници. След като е обезоръжил Хуан Милар, Пел е облякъл костюма и е минал през пламъците. Под дървото, означено с оранжевата лентичка, са били оставени цивилни дрехи. Преоблякъл се е и е избягал.
Тя вдигна радиостанцията си и докладва какво е открила. Извика един криминалист и му даде веществените доказателства.
Каранео бе намерил нещо на земята малко встрани.
— Следи.
Имаше няколко отпечатъка от обувки на около метър един от друг — някой беше тичал. Явно Пел — бе оставил ясни отпечатъци и пред аварийния изход. Двамата полицаи изтичаха в посоката, накъдето водеха следите.
Излязоха на близката улица, „Сан Бенито“, покрай която имаше празни парцели, магазин за алкохол, мексикански ресторант, куриерска служба, заложна къща и бар.
— Значи оттук го е взел съучастникът му — отбеляза Каранео, като огледа улицата.
— Добре, но от другата страна на съда има друга улица, която е с петдесетина метра по-близо. Защо тук?
— Там има повече движение.
— Възможно е.
Данс присви очи и огледа района. Закашля се. Когато отново си пое дъх, погледът й се спря на отсрещната страна.
— Хайде, да действаме!
Младежът — по къси панталони и униформена фланелка на „Уърлдуайд Експрес“ — караше малкия камион по улиците на Салинас. Усещаше допира на дулото върху рамото си и плачеше.
— Вижте, господине, не знам какво искате, но не караме пари. Има само петдесет долара и можете…
— Дай ми портфейла си.
Похитителят носеше къси панталони, тънко яке и бейзболна шапка. Лицето му бе изцапано със сажди и от едната страна брадата му беше опърлена. Изглеждаше на средна възраст, но слаб и жилав. Очите му бяха със странен светлосин цвят.
— Ще ви дам всичко, господине. Само не ми правете нищо. Имам семейство.
— Порт-фей-ла!
Дебелият Били с мъка извади портфейла от джоба си.
— Ето.
Нападателят го разтвори.
— Така: Уилям Гилмор, адрес „Рио Гранде“, Марина, Калифорния, баща на две прекрасни деца, ако снимките са актуални.
Страх скова младежа.
— Имаш хубава съпруга. Гледай какви къдрици. Естествени, обзалагам се. Хей, я си гледай пътя! Нещо изгуби правата линия. Карай накъдето ти казах. — След малко похитителят добави: — Я си дай телефона.
Гласът му беше спокоен. Това беше добър знак. Означаваше, че няма изведнъж да направи някоя глупост.