Това не й хареса. Още не можеше да забрави устните, докосването на Келъг. Помисли си и за предпазливостта, с която той говореше за деца, признаците на стрес в поведението му. Почуди се дали именно заради това неловко чувство, когато е сред деца, започва връзка с жена, която има две. Как щеше да се справи? Може би…
„Ама, чакай малко, да не изпреварваме събитията. Това бе само проучване. Беше ти приятно. Да не насрочваме още сватба.“
Данс остана дълго будна, заслушана в звуците на природата. Тук човек не можеше да избяга от тях — шумни морски бозайници, темпераментни птици и успокояващия ромон на вълните. Самотата често се промъкваше в живота на Катрин Данс като коварна змия и в такива моменти — будна в леглото, заслушана в нощния концерт — тя се чувстваше най-уязвима. Колко прекрасно бе да усещаш присъствието на любим човек, да чуваш тихото му дишане, да се събуждаш сутрин от шумоленето на чаршафи — звуци, иначе незначителни, но носещи утеха.
Катрин Данс предполагаше, че копнежът за тези неща е слабост, признак на зависимост. Но какво лошо имаше в това?
„Боже мой, виж колко крехки създания сме ние, хората. Трябва да зависим от някого. Защо тогава да не запълним празнотата с някого, когото харесваме, до чието тяло искаме да се притиснем нощем, който ни кара да се смеем?… Защо да не го задържим с надеждата, че ще бъдем щастливи? Ох, Бил… Бил…“
Налегнаха я стари спомени.
Но също й нови, не по-малко силни.
„После. Как ти звучи?“
39.
Четвъртък
Отново в двора.
Нейното Графство, нейната Нарния, нейният Хогуъртс, нейната Тайна градина.
Седемнайсетгодишната Тириса Кройтън Болинг седеше на сивата дървена люлка и четеше тънка книжка, като бавно прелистваше страниците. Беше прекрасен ден. Въздухът ухаеше като на щанда за парфюми в „Мейсис“ и близките възвишения на Напа бяха спокойни както винаги, покрити с килим от детелина и трева, зелени лози, борове и разкривени кипариси.
Тириса разсъждаваше толкова романтично заради онова, което четеше — прекрасна, прочувствена, проницателна…
… и страшно досадна поезия.
Тя въздъхна, искаше й се леля й да беше наблизо да я чуе. Отпусна ръката си с книгата и пак се огледа. На това място бе прекарала половината си живот — зеления затвор, така го наричаше понякога.
Иначе обичаше мястото. Беше красиво, идеалната обстановка за четене или за свирене на китара (искаше да стане педиатър, пътуваща писателка или, ако късметът й се усмихне, да бъде като Шарън Исбин, знаменитата изпълнителка на класическа китара).
В момента беше тук, а не на училище, защото с леля й и чичо й заминаваха на екскурзия.
„О, Тери, ще се забавляваме — увери я възрастната жена. — Роджър има някаква работа в Манхатън. Реч ли, проучване ли, не знам точно. Не слушах, когато ми говореше. Нали го знаеш чичо си. Не мислиш ли обаче, че ще е чудесно да попътуваме, ей така? Едно приключение.“
Затова в понеделник я взе в десет часа от училище. Само че, странна работа, още не бяха тръгнали. Леля й обясни, че имало някакви „логични проблеми“. Нали знаела какво има предвид.
Тириса беше осма по успех от двеста петдесет и седем ученици във випуска си в гимназията на Вайехо Спрингс. Затова отговори:
— Да, знам. Имаш предвид логистични проблеми.
Не можеше да разбере обаче защо, след като още не пътуваха с проклетия самолет за Ню Йорк, не може да ходи на училище, докато „проблемите“ не се разрешат.
Леля й изтъкна:
— Освен това е учебна седмица. Затова учи.
Нямаше предвид да учи; имаше предвид да не гледа телевизия.
Имаше предвид да не излиза със Съни, Травис или Кейтлин.
Имаше предвид да не ходи на големия благотворителен рецитал в Тибурон, спонсориран от фирмата на чичо й (и за който дори си беше купила нова рокля).
Разбира се, всичко това бяха глупости. Нямаше да има никакво пътуване до Ню Йорк и нямаше никакви трудности, логистични, логични или други. Всичко беше само повод да я държи в зеления затвор.
Защо трябваше да я лъже?
Защото мъжът, който бе убил родителите, брат й и сестра й, беше избягал от затвора. Леля й явно сериозно вярваше, че може да го запази в тайна от Тириса.
Ох, моля ви се… Та нали новините са първото, което виждаш на Интернет страницата на „Яху“. Освен това всички калифорнийци говорят само за това в чатовете. (Леля й беше успяла да изключи безжичния Интернет в къщата, но Тириса просто се свърза чрез незащитената връзка на съседите.)