Момичето хвърли книгата на дъските и се залюля напред-назад. Свали ластика от рижаво кестенявата си коса и пак я върза на опашка.
Беше благодарна на леля си за всичко, което бе направила за нея през годините, и я уважаваше. След онези ужасни дни в Кармел преди осем години, когато всички я наричаха „Спящата кукла“, леля й пое всички грижи за нея. Осинови я, смени името й (Тириса Болинг, можеше и по-лошо да е), преместиха се в друг град. Премина през кабинетите на десетки психотерапевти, все умни и съчувстващи й, които замисляха „пътища към психологичното й здраве, като изучаваха процеса на страданието й и отдаваха особена важност на присъствието на родителски фигури по време на лечението“. (Все пак бе осма във випуска.)
Някои начини на лечение помагаха, други — не. Най-важният фактор обаче — времето — търпеливо плетеше своята магия и Тириса се превърна в друг човек, различен от Спящата кукла, преживяла такава трагедия в детството си. Ходеше на училище, имаше много приятели, някое и друго гадже, помагаше във ветеринарната лечебница, беше добра спринтьорка на петдесет и сто метра, добре свиреше на китара, дори парчета на Джанис Джоплин, и изпълняваше сложни акорди без дори едно фалшиво издрънкване на струните.
Сега обаче бе в затруднение. Убиецът беше на свобода. Но не това бе основният проблем. Не, проблемът беше в начина, по който се държеше леля й. Сякаш искаше да върне времето назад — с шест, седем — О, Боже! — осем години. Тириса се чувстваше, сякаш отново е станала Спящата кукла, сякаш е загубила всичко постигнато.
„Миличко, миличко, събуди се, не се страхувай. Аз съм полицай. Виждаш ли значката ми? Я събери дрехите си, върви да се изпишкаш и се облечи.“
Леля й беше неспокойна, раздразнителна, постоянно се озърташе. Като в онзи филм по телевизията, който бе гледала у Брадли миналата година. За затвора. Ако се случи нещо лошо, охраната ще блокира всички врати.
Тириса, Спящата кукла, беше като в затвор. Закотвена тук, в Хогуъртс, в Средната земя… в Оз…
В зеления затвор.
„Ами, това е, сладурче — помисли си мрачно. — Даниел Пел е на свобода, а пък аз съм затворена.“
Отново взе книгата със стихотворения и се замисли за изпита си по литература.
Прочете още два реда.
Досааааада!
През телената ограда забеляза някаква кола, която се приближи бавно, спря рязко и шофьорът като че ли погледна към нея през храстите.
Тириса стъпи на земята и престана да се люлее.
Колата можеше да е на всеки. На съседите, на някой, който е избягал от училище… Това не я притесняваше — поне не много. Разбира се, заради информационното затъмнение на леля си не знаеше дали Даниел Пел е бил арестуван, или са го видели да тръгва към Напа. Но това беше глупаво. Благодарение на леля си сега тя бе в програмата за защита на свидетели. Как щеше да я намери?
Все пак реши да погледне тайно компютъра и да види какво става.
Стомахът й леко се сви.
Стана и тръгна към къщата.
„Добре де, малко ни е шубе.“
Пак погледна назад, през пролуката между храстите в дъното на двора им. Колата я нямаше.
Тя отново се обърна към къщата и застина на място.
Мъжът от колата беше прескочил високата ограда на няколко метра отпред, между нея и къщата. Вдигна очи, дишаше тежко от усилието, беше се приземил на колене до две големи азалии. Ръката му кървеше — беше се порязал на двуметровата телена ограда.
Това бе той. Даниел Пел!
Тириса изписка.
Беше я намерил. Сега искаше да довърши и последния оцелял от семейство Кройтън.
Той се усмихна, изправи се вдървено и тръгна към нея.
Тириса Кройтън заплака.
— Не се плаши — прошепна непознатият, като се приближи. — Няма да ти направя нищо лошо. Шшшт!
Тириса настръхна. Каза си, че трябва да бяга. „Хайде!“
Краката й обаче не помръднаха; страхът я беше сковал. Освен това нямаше накъде. Мъжът стоеше между нея и къщата, а знаеше, че не може да прескочи двуметровата ограда. Помисли си да хукне в обратната посока, към задния двор, но там щеше да я притисне в храстите и тогава…
Не, щеше да е ужасно.
Затаила дъх, тя имаше чувството, че усеща вкуса на страха. Тръсна глава. Силите я напускаха. Огледа се за оръжие. Нищо, само някаква тухла, хранилката за птички и томчето със стихотворения на Емили Дикинсън. Тя отново погледна Пел.