— Ти уби родителите ми! Ти… не ме докосвай!
Той се намръщи.
— Не, Бога ми. О, не, искам само да поговорим. Аз не съм Даниел Пел. Кълна се. Виж.
Хвърли нещо към нея.
— Виж това, отзад. Обърни я.
Тириса погледна към къщата. Веднъж да има нужда от леля си, а нея да я няма.
— Виж, де — подкани я мъжът.
Тя пристъпи напред. Мъжът продължи да й повтаря да погледне, още стоеше на разстояние.
Тириса се приближи до предмета, който й беше подхвърлил, и го погледна. Беше книга. „Странник в нощта“ от Мортън Негъл.
— Това съм аз. Погледни.
Тя се боеше да се наведе. Преобърна с крак книгата. На задната корица имаше снимка на човека пред нея, но малко по-млад.
Дали беше истина?
Изведнъж осъзна, че е виждала само няколко снимки на Даниел Пел, правени преди осем години. Тайно бе прочела няколко статии в Интернет — леля й твърдеше, че ще трябва пак да я подложат на психотерапия, ако прочете нещо за убийствата. Но като гледаше снимката на писателя на младини, разбра, че това не е жилавият, страшен човек, когото помнеше.
Избърса сълзите си. Обхвана я гняв.
— Какво търсите тук? Уплашихте ме до смърт!
Човекът подръпна провисналите си панталони, сякаш се канеше да се приближи, но явно реши да остане където беше.
— Няма друг начин да говоря с теб. Вчера се срещнах с леля ти, когато пазаруваше. Исках да я помоля за нещо.
Тириса погледна телената ограда.
— Полицията всеки момент ще дойде, знам — каза Негъл. — Видях алармата на оградата. След три-четири минути ще се появят и ще ме арестуват. Няма проблем. Трябва обаче да ти кажа нещо. Убиецът на родителите ти избяга от затвора.
— Знам.
— Така ли? Леля ти…
— Оставете ме на мира!
— Една полицайка в Монтерей се опитва да го залови, но има нужда от помощ. Леля ти не поиска да ти каже и ако беше единайсет-дванайсетгодишна, нямаше да направя това. Но ти си достатъчно голяма, за да решаваш сама. Тя иска да говори с теб.
Тириса примигна изненадано.
— Полицайката ли?
— Моля те, обади й се. В Монтерей е. Можеш… О, Боже!
Зад Тириса се проехтя изстрел. Беше удивително силен, по-силен, отколкото по филмите. Стъклата на прозорците потрепериха, от близките дървета излетяха подплашени птици.
Тириса потрепери и приклекна. Мортън Негъл падна назад в мократа трева, размахвайки ръце.
С разширени от ужас очи момичето погледна към терасата зад къщата.
Странна работа. Дори не беше подозирала, че леля й има пистолет. Още по-малко, че може да го използва.
Въпреки щателното претърсване на квартала на Джеймс Рейнолдс Ти Джей Сканлън не беше намерил нито един надежден свидетел или улика.
— Никакви коли. Нищо.
Обаждаше се от улицата пред дома на прокурора.
В кабинета си Данс протегна босите си крака и подритна една от трите чифта обувки под бюрото. Ако не номера, искаше да знае поне марката на новата кола на Пел. Рейнолдс беше видял само, че е тъмен седан. Полицаят, когото бяха зашеметили с лопатата, не беше забелязал нищо. Криминалистите от шерифството не бяха открили нищо, което да им подскаже накъде е тръгнал Пел.
Тя благодари на Ти Джей и затвори, после отиде при О’Нийл и Келъг в заседателната зала. Скоро щеше да се появи и Чарлс Овърби, за да събере информация за следващата пресконференция — и за дневния отчет пред Ейми Грейб във ФБР и началника на КБР в Сакраменто, които бяха изключително недоволни, че беглецът е още на свобода. За съжаление основната тема на брифинга тази сутрин щеше да е организацията за погребението на Хуан Милар.
Тя погледна Келъг и двамата сведоха очи. Още не бяха говорили за случилото се снощи в колата.
„За какво пък да приказваме?“ — помисли си тя.
„После. Как ти звучи?…“
Младият Рей Каранео показа главата си през вратата. В очите му личеше тревога, беше задъхан.
— Агент Данс, извинявайте за безпокойството…
— Какво има, Рей?
— Ами…
Той замълча. Беше тичал. Смуглото му лице бе осеяно с капки пот.
— Какво? Какво е станало?
— Ами… агент Данс, мисля, че го намерих…