— Кого?
— Пел.
40.
Младият агент обясни, че се е обадил в луксозния мотел „Сий Вю“ в Пасифик Гроув — само на няколко километра от дома на Данс — и оттам му казали, че в събота при тях се настанила млада жена. Била около двайсет и пет годишна, привлекателна и руса, стройна. Във вторник вечерта служителят на рецепцията я видял да влиза в стаята си с някакъв латиноамериканец.
— Основното обаче е колата — добави Каранео. — Във формуляра за регистрация е вписала мазда. С фалшив номер, току-що проверих. Управителят обаче е сигурен, че преди един-два дни е видял тюркоазнозелен форд „Тъндърбърд“. Вече го няма.
— В мотела си са сега?
— Така смята. Завесите са дръпнати, но видял движение и светлина вътре.
— Как се казва жената?
— Кери Мадисън, но няма информация за кредитната й карта. Платила в брой и показала лична карта, но била в найлоново калъфче и много издраскана. Може да е фалшива.
Данс се облегна на ръба на масата и погледна картата.
— Има ли други гости в мотела?
— Всичко е заето.
Тя се намръщи. Прекалено много цивилни.
— Да направим план за задържане — предложи Келъг. Обърна се към Майкъл: — Имате ли дежурен спецотряд?
О’Нийл гледаше загриженото лице на Данс и агентът от ФБР се принуди да повтори въпроса.
— Можем да изпратим отряд след двайсет минути — неуверено отговори детективът.
Катрин също се двоумеше:
— Не знам.
— Какъв е проблемът? — попита Келъг.
— Той е въоръжен и няма да се поколебае да нападне цивилни. Познавам мотела. Стаите гледат към паркинга и вътрешния двор. Няма възможност за прикритие. Ще ни види, когато се приближаваме. Ако се опитаме да изведем хората от съседните стаи, ще ни забележи. Ако не го направим, ще пострадат невинни. Онези стени няма да спрат двайсет и втори калибър.
— Какво друго предлагаш? — попита Келъг.
— Да ги следим. Да изпратим отряд при сградата, който да наблюдава през цялото време. Когато излезе, ще го хванем на улицата.
О’Нийл кимна:
— Аз съм за.
— За какво — попита Чарлс Овърби, който тъкмо влизаше.
Данс му обясни положението.
— Намерихме ли го? Чудесно! — Обърна се към Келъг: — Имате ли тактически отряд?
— Няма как да дойдат навреме. Ще трябва да използваме местния екип за бързо реагиране.
— Майкъл, обади ли им се вече?
— Още не. С Катрин мислим, че трябва да изчакаме.
— Какво?
Тя обясни какъв е рискът. Началникът й разбра, но поклати глава:
— Трябва да действаме.
Келъг също настоя:
— И аз мисля, че не можем да рискуваме да чакаме. Вече на два пъти ни се изплъзва.
— Ако усети, че сме там — а за това е достатъчно да погледне през прозореца — ще се барикадира. Ако има врата за съседната стая…
— Има — намеси се Каранео. — Попитах.
Данс му кимна и продължи:
— Може да вземе заложници. Аз предлагам да разположим екип на покрива на отсрещната сграда и да изпратим наши хора, преоблечени като служители от мотела. Да изчакаме и да наблюдаваме. Когато излезе, ще го проследим. Щом напусне от оживените улици, ще го притиснем и ще го поставим на кръстосан огън. Няма да има друг изход, освен да се предаде.
„Или ще умре в престрелката — помисли си. — И в двата случая е добре…“
— Прекалено е хитър — възрази Келъг. — Ако го изненадаме в мотела и действаме бързо, ще се откаже да бяга.
„Първото ни скарване“ — мрачно си помисли Данс.
— И да се върне в затвора? Едва ли. Ще се бие със зъби и нокти. Всичко, което жените ми казаха за него, ме кара да мисля, че така ще направи. Той не понася друг да го контролира или да го ограничава.
— Аз също познавам мотела — намеси се О’Нийл. — Лесно може да се барикадира. Пък и не мисля, че Пел е от хората, с които може да се преговаря.
Катрин беше в трудна ситуация. Имаше силно предчувствие, че ако прибързат, ще сгрешат. Но с Даниел Пел не смееше да се осланя на предчувствия.
— Ето какво мисля — заяви Овърби. — Ако се барикадира, не можем ли да използваме жените от Семейството? Ще се съгласят ли да говорят с него?
Данс държеше на своето:
— Защо си мислиш, че Пел ще ги послуша? Преди осем години не са имали никакво влияние върху него. Как ще му повлияят сега?
— Все пак те са най-близките хора, които е имал. — Овърби пристъпи към телефона. — Сега ще им се обадя.