Само това липсваше, да ги уплаши.
— Не, аз ще го направя.
Тя се обади, свърза се със Саманта и обясни какво е положението. Жената помоли да не я замесват; имаше твърде голяма опасност името й да се появи в пресата. Ребека и Линда обаче отговориха, че ще направят всичко, което зависи от тях, ако се стигне до барикадиране.
Данс затвори и предаде думите им на колегите си.
— Ами, ето ти резервен план — доволно отбеляза Овърби. — Чудесно.
Тя не беше убедена, че Пел ще се трогне от нечии молби, дори от жените в бившето му „семейство“.
— Още смятам, че трябва да изчакаме. Рано или късно ще излезе.
— Съгласен съм — решително я подкрепи О’Нийл.
Келъг погледна разсеяно картата на стената. После се обърна към Данс:
— Ако си толкова против, добре. Ти решаваш. Не забравяй обаче онова, което ви казах за сектантските водачи. Когато излезе на улицата, ще е нащрек, ще очаква проблеми. Сигурно има резервен план. В стаята няма да е толкова добре подготвен. Ще се чувства сигурен в замъка си. Това е характерно за всички сектантски водачи.
— В Уако не беше така — изтъкна О’Нийл.
— В Уако имаше други усложнения. Кореш и хората му знаеха, че полицията е там. Пел не подозира, че сме го открили.
Вярно беше, помисли си Данс.
— Уинстън е специалист, Катрин — намеси се Овърби. — Затова е тук. Убеден съм, че трябва да действаме.
Може би шефът й наистина мислеше така, макар че едва ли можеше да се противопостави на специалиста, когото сам бе повикал.
Разделяне на вината…
Тя погледна картата на Монтерей.
— Катрин? — настоятелно попита Овърби.
Данс се двоумеше, но накрая склони:
— Добре. Отиваме.
О’Нийл настръхна:
— Можем да изчакаме.
Тя пак се замисли, погледна Келъг, който също гледаше картата.
— Не, мисля, че трябва да действаме.
— Добре — каза Овърби. — Активният подход е най-добър.
„Активен подход — мрачно си помисли Данс. — Хубава дума за пред журналисти.“ Надяваше се на следващата пресконференция да съобщят за успешното арестуване на Пел, а не за още невинни жертви.
— Майкъл? — обърна се шефът й към детектива. — Ще се обадиш ли на хората си?
След кратко колебание О’Нийл телефонира в шерифството и поиска да говори с командира на специалния отряд.
Легнал на кревата под меката утринна светлина, Даниел Пел размишляваше, че сега трябва да са особено внимателни. Полицията вече знаеше, че се е дегизирал като латиноамериканец. Можеше малко да се избели и пак да боядиса косата си, но това сигурно също го очакваха.
Въпреки това още не можеше да тръгне. Имаше още една мисия на Полуострова, основната причина да остане.
Той стана, направи кафе и се върна при леглото с две чаши. Джени го гледаше. Изражението й беше променено. Изглеждаше по-зряла, отколкото при първата им среща.
— Какво има, красавице?
— Може ли да те попитам нещо.
— Разбира се.
— Няма да дойдеш с мен в Анахайм, нали?
Думите й го поразиха. Той се подвоуми, не знаеше какво да отговори.
— Откъде ти хрумна?
— Просто имам предчувствие.
Пел остави кафетата на масата. Понечи да излъже — това лесно му се удаваше. И щеше да мине. Но вместо това каза:
— Имам други планове за нас, красавице. Още не съм ти казал.
— Знам.
— Така ли? — изненада се той.
— Знаех го през цялото време. Не точно да го знам. По-скоро предчувствах.
— След като се погрижим за някои неща тук, ще отидем другаде.
— Къде?
— На едно тайно място. Наблизо няма нищо. Никакви хора. Прекрасно е. Там никой няма да ни досажда. В планината е. Обичаш ли планините?
— Да, предполагам.
Това беше добре. Защото Даниел Пел притежаваше една планина.
Леля му Барбара бе единственият свестен човек в семейството, поне според него. Тя смяташе брат си, бащата на Пел, за луд — неуспелия свещеник, пристрастен към цигарите, вманиачен да спазва точно написаното в Библията, който се страхуваше от Бог и не смееше да взема сам решения, сякаш с това щеше да Го обиди. Затова жената се опитваше да отдели момчетата от него, доколкото можеше. Ричард не искаше да се занимава с нея. С Даниел обаче прекарваха много време заедно. Тя не го командваше, не му казваше какво да прави. Позволяваше му да идва и да си отива, когато поиска, купуваше му разни неща, интересуваше се как е минал денят му. Водеше го на различни места. Той си спомняше как излизаха сред природата на пикник, ходеха в зоологическата градина или на кино — където, замаян от миризмата на пуканки и силния й парфюм, гледаше в захлас холивудските герои и злодеи на екрана.