— Мисля, че повече. И много по-пусто. Не искаме да ни досаждат туристи, нали?
— Не.
Тя вдигна ръка към носа си. Дали усещаше, че нещо не е наред? Измърмори нещо, но думите й се загубиха във воя на вятъра.
— Какво каза?
— О, повтарям си „ангелски песни“.
— Любима, все това си повтаряш. Какво означава?
Джени се усмихна:
— Това ми е като молитва, като мантра. Повтарям го и ми помага да се чувствам по-добре.
— Значи, „ангелски песни“ е твоята мантра.
Тя се засмя:
— Когато бях малка и арестуваха мама…
— За какво?
— О, нямам време да ти разказвам всичко.
Пел се огледа. Наоколо нямаше никого.
— Толкова ли беше зле?
— Каквото се сетиш, тя го правеше. Кражби, изнудване, преследване. И нападения. Нахвърли се върху баща ми. А пък гаджетата й, които скъсваха с нея… бяха много. Ако се сбиеха, полицията идваше в къщата или в каквото живеехме тогава, много често пускаха сирената. Когато я чувах, си мислех: „Слава Богу, ще я откарат за известно време.“ Сякаш ангелите идваха да ме спасят. Така си мислех за сирените: „Ангелски песни“.
Той кимна:
— Ангелски песни. Харесва ми.
Изведнъж се обърна и я целуна по устата. Отдръпна се и се вгледа в лицето й.
Същото лице, което бяха показали по телевизията половин час по-рано, докато тя пазаруваше.
„Новини за преследването на Даниел Пел. Съучастничката му е разкрита. Това е Джени-Ан Марстън, двайсет и пет годишна от Анахайм, Калифорния. Тя е средна на ръст, със слабо телосложение. Виждате снимката от шофьорската й книжка в горния ляв ъгъла на екрана, а снимките отдясно показват как може би изглежда сега, след като е подстригала и боядисала косата си. Ако я видите, не правете опити да я заловите. Обадете се на 911 или на спешния телефон, който виждате в долната част на екрана.“
На снимката Джени беше сериозна, сякаш се опасяваше, че фотоапаратът ще запечата грозния й нос и ще го направи да изпъква повече от очите, ушите, устните й.
Явно бе забравила нещо в мотела.
Той я обърна с лице към океана и застана зад нея.
— Ангелски песни — прошепна тя.
Пел я прегърна силно за момент, после я целуна по бузата.
— Виж там — каза й, като посочи към плажа.
— Кое?
— Онзи камък в пясъка.
Той се наведе и вдигна гладък камък, тежащ може би около пет килограма. Беше сив и лъскав.
— На какво ти прилича, красавице?
— Ами, както го държиш, прилича на коте, не мислиш ли? Заспало коте, свито в ръцете ти. Като моята Джасмин.
— Така ли се казваше котката ти?
Пел претегли камъка с ръка.
— Когато бях малка, имах коте. Майка ми много го обичаше. Никога не правеше нищо лошо на Джасмин. Причиняваше болка на мен, на много други хора. Но никога на Джасмин. Не е ли странно?
— Точно това си мислех, красавице. Съвсем като коте е.
Данс потърси първо О’Нийл, за да му съобщи новината.
Той не вдигаше, затова му остави съобщение. Не беше в негов стил, но тя знаеше, че не отсява обажданията. Дори избухването му — е, добре де, не точно избухване — дори критиката му отпреди няколко часа се основаваше на желанието му да работят по-професионално.
Тя се замисли (както често й се случваше) какво ли е да си омъжена за полицая със страст към книгите и океана. И хубаво, и лошо, и двете в голяма степен — това бе обичайното й предположение и пак с тази мисъл остави телефонната слушалка.
Намери Келъг в заседателната зала.
— Ще разпитаме Тириса Кройтън — уведоми го. — Негъл ми се обади току-що от Напа. Няма да повярваш. Платила му гаранцията.
— Стига, бе! Напа, а? Значи там са се преместили. Ще отидеш да я разпиташ, така ли?
— Не, тя ще дойде. С леля си.
— Тук? Докато Пел е на свобода?
— Сама е поискала. Настояла е. Съгласила се само при това условие.
— Смело момиче.
— И аз така мисля.
Данс се обади на Албърт Стемпъл и го помоли да поеме охраната на Тириса, когато пристигне.
Вдигна очи и видя, че Келъг разглежда снимките на бюрото й — снимките на децата й. Лицето му беше безизразно. Тя пак се почуди дали нещо във факта, че тя е майка, го трогва или тревожи. Това бе един от нерешените въпроси между тях и тя се запита дали няма и още — или по-скоро кои са другите.