— А сега не можеш да имаш деца. Аз ти отнех тази възможност. Трябваше да избирам между мен и теб и избрах себе си.
Линда се втренчи в една лоша картина със скъпа рамка.
— Защо ми го казваш сега?
— Може би защото се чувствам виновна. Или заради срама.
— Значи това признание е важно за теб, така ли?
— Не, важно е за нас. За всички ни…
— За нас ли?
— Добре, Ребека е кучка. — Думата прозвуча странно от устата на Саманта; не си спомняше да я е употребявала. — Не мисли, когато говори. Но тя беше права, Линда. Никоя от нас не води нормален живот… Ребека можеше да отвори галерия и да се омъжи за художник, да обикаля света. Вместо това залита по все по-възрастни мъже — вече знаем защо. Ти също трябва да водиш нормален живот, да се омъжиш, да осиновиш деца, много деца, и да ги глезиш като побъркана. Не да киснеш в благотворителните кухни и да се грижиш за деца, които виждаш два месеца и повече не се появяват. Може би дори трябва да се обадиш на родителите си… Не, Линда, ти не водиш богат живот. Ти си нещастна. Знаеш, че е така. Криеш се зад тази книга. — Кимна към Библията. — Ами аз? — Тя се изсмя. — Аз съм още по-уплашена от теб.
Саманта стана и седна до другарката си, която се отдръпна.
— Бягството, връщането на Даниел… това ни дава шанс да поправим нещата. Виж ни! Трите сме тук, отново заедно в една стая. Можем да си помогнем.
— Какво ще кажеш да го направим сега?
Сам попита:
— Сега ли?
— Имаш ли деца? Не си ни казала нищичко за тайнствения си живот.
Саманта кимна:
— Имам син.
— Как се казва?
— Линда…
— Как се казва?
Сам се подвоуми.
— Питър.
— Добро дете ли е?
— Линда…
— Попитах те, добре дете ли е?
— Линда, мислиш, че тогава не ни е било лошо, в Семейството. И си права. Но не благодарение на Даниел. А благодарение на нас. Ние попълвахме онези празнини в живота на другите, за които говореше Ребека. Помагахме си! После всичко се разпадна и се върнахме там, откъдето сме започнали. Сега пак можем да си помогнем! Като истински сестри. — Тя се наведе и хвана Библията. — Вярваш в това, нали? Мислиш, че всяко нещо е с цел. Добре, аз мисля, че е трябвало да се съберем. За да получим шанс да оправим живота си.
— Аз съм доволна от живота си — хладно заяви Линда и издърпа Библията от треперещите й пръсти. — Работи над своя, щом искаш.
Даниел Пел спря тойотата на пуст паркинг край шосе № 1 близо до брега, до знак, предупреждаващ, че къпането е опасно. Беше сам.
Подуши остатъчна миризма от парфюма на Джени.
Пъхна пистолета в джоба на шлифера си и слезе от колата.
Пак този парфюм.
Забеляза следи от кръвта й под ноктите си, изплю се върху тях и ги изтърка, но не можа да я премахне съвсем.
Огледа околните поляни, горите от кипариси, борове и дъбове, острите гранитни зъбери. В сивия океан плуваха и си играеха морски лъвове, тюлени и видри. Пет-шест пеликана прелетяха в безупречен строй над неспокойната повърхност, две чайки се биеха ожесточено за парче храна, изхвърлено на брега.
С наведена глава Пел тръгна на юг през гъстата гора. Наблизо имаше пътека, но той не посмя да мине по нея, въпреки че паркът изглеждаше пуст. Не можеше да рискува да го видят, докато отива към целта си — мотела „Пойнт Лобос“.
Дъждът беше спрял, но облаците бяха гъсти и можеше да има още превалявания. Въздухът бе студен и тежък, наситен с аромат на бор и евкалипт. След десет минути стигна до десетината бунгала на мотела. Приклекна, заобиколи отзад и продължи по друга пътека, спря и се огледа за полиция. Застина неподвижно и стисна пистолета — едно ченге се появи, огледа се и пак се върна пред бунгалото.
„Спокойно — рече си Пел. — Бъди внимателен. Не бързай.“
Продължи да върви още пет минути сред ухаещата мъглива гора. На стотина метра отзад, скрита от бунгалата и полицаите, имаше полянка, в средата на която бе издигната беседка. Вътре седеше някой. Сърцето му прескочи.
Жената гледаше към океана. Държеше скитник и рисуваше. Каквото и да сътвори, той знаеше, че ще е красиво. Ребека Шефилд имаше талант. Той си спомни първата им среща, прохладния, ясен ден на битпазара до плажа. Погледна го с присвити очи от ниското столче пред статива, близо до сергията на Семейството.
— Хей, искаш ли да те нарисувам?
— Може. Колко?