— Щом е въоръжен, със сигурност е опасен — измърмори шофьорът.
Слънчевите му очила паднаха, когато колата подскочи от една бабуна. Полицаите едва виждаха пътя напред — камионът вдигаше прах като от пустинна буря.
— Централата до седма, изпратихме ви всички свободни коли.
— Прието.
Изпращането на подкрепления беше добра идея. Говореше се, че Даниел Пел — побърканият убиец, съвременният Чарлс Менсън — е застрелял десетина души в сградата на съда, подпалил е автобус, пълен с ученици, пробил си е път сред тълпа от кандидати за съдебни заседатели, убивайки четирима. Или двама. Или осем. Каквато и да беше истината, двамата полицаи щяха да са благодарни на всяко подкрепление.
Шофьорът измърмори:
— Къде отива? Там няма нищо.
Пътят се използваше от селскостопански машини и автобуси, превозващи работниците емигранти към и на връщане от нивите. Не водеше към главни пътища. Днес нямаше работници, а предназначението му и това, че не бе свързан с главни артерии, личаха от окаяното му състояние и наредените отстрани резервоари за питейна вода, походни тоалетни и ремаркета.
Даниел Пел обаче може би не знаеше това и предполагаше, че пътят е като всеки друг. Сигурно не подозираше, че внезапно свършва насред нива с артишок. На трийсетина метра пред патрулната кола Пел рязко натисна спирачките и камионът поднесе. Нямаше какво да направи. Предните гуми пропаднаха в плитка напоителна канавка и задницата на камиона се вдигна, после със силен трясък се стовари на земята.
Полицаите спряха наблизо.
— Код седем — извика латиноамериканецът. — Пел аварира.
— Прието, сам ли…
Полицаите изскочиха от колата и извадиха пистолетите си.
— Ще се предаде, ще се предаде!
Никой обаче не слизаше от камиона.
Приближиха се. Задната врата се беше отворила от сблъсъка и в каросерията се виждаха само колети и пликове, разхвърлени по пода.
— Ето го, гледай.
Пел лежеше зашеметен по очи на пода в кабината.
— Може би е ранен.
— Какво ти дреме?
Полицаите изтичаха при него, сложиха му белезници и го извлякоха навън.
Обърнаха го по гръб на земята.
— За малко да успееш, приятел, но…
— Мамка му! Не е той!
— Какво?
— Извинявай, но прилича ли ти на четирийсет и три годишен бял мъж?
По-възрастният полицай се наведе над замаяния юноша, на чиято буза се виждаше татуировка с формата на сълза, и изръмжа на испански, езикът, който всеки полицай в района на Салинас говори:
— Кой си ти?
Хлапето извърна очи и изсумтя на английски:
— Нищо няма да кажа. Начукай си го.
— Ох, леле!
Полицаят латиноамериканец погледна в кабината, където ключовете висяха на таблото. Сега разбра: Пел бе изоставил камиона с включен двигател на улицата, знаейки, че веднага някой ще го открадне — о, да, за по-малко от минута. Така беше отвлякъл вниманието на полицията и си бе осигурил възможност да избяга в друга посока.
Хрумна му и още нещо. Обърна се към по-възрастния си партньор:
— Нали когато казахме, че сме открили Пел, обещаха да ни изпратят всички свободни коли… Мислиш ли, че ще свалят блокадите?
— Не, едва ли. Би било голяма глупост.
Двете ченгета се спогледаха.
— Боже! — възкликна латиноамериканецът и хукна към колата.
7.
— Хонда „Сивик“ — обяви Ти Джей, след като разговаря със службата по превозните средства. — Петгодишна. Червена. Записах номера.
Вече знаеха, че Пел е взел личната кола на куриера от „Уърлдуайд Експрес“, която бе изчезнала от фирмения паркинг в Салинас.
— Ще уведомя хората на блокадите — добави агентът.
— Когато се върнат на местата — измърмори Данс.
За изненада и ужас на агентите някакъв местен диспечер наредил блокадите да бъдат вдигнати и всички патрулни коли да преследват камиона. Със свити устни — израз на отвращение — О’Нийл заповяда автомобилите веднага да се върнат по местата си.
Бяха в заседателната зала на етажа на Сандовал. След като се убедиха, че Пел не е наоколо, Данс искаше да се върне в сградата на КБР, но Чарлс Овърби нареди да останат в съда, докато той дойде.
— Явно не иска да пропусне някоя пресконференция — измърмори Ти Джей, при което Данс и О’Нийл се изсмяха мрачно. — Виж ти, за вълка говорим… Идва! Крийте се…