Тириса се умърлуши, отпусна леко раменете си. Движението беше трудно забележимо, но Данс веднага разпозна отчаяние и съжаление. Момичето бе толкова сигурно, че си е спомнило нещо важно, което ще помогне за залавянето на убиеца на най-близките й хора. Сега осъзнаваше, че смелата постъпка да дойде тук въпреки съпротивата на леля й… всички усилия са били напразно.
— Съжалявам.
Очите й се насълзиха.
Катрин Данс се усмихна:
— Не се тревожи, Тери. Нищо не е станало.
Подаде й кърпичка.
— Нищо ли? Ужасно е! Толкова много исках да помогна…
Данс отново се усмихна:
— О, Тери, повярвай ми, ние едва започваме.
На семинарите, които водеше, Данс разказваше вица за гражданина, който минавал през едно село и помолил един от местните да го упъти. Погледнал кучето, седящо в краката на човека, и попитал:
— Кучето ви хапе ли?
Селянинът отговорил, че не хапе. Човекът посегнал да погали животното и то го ухапало. Ядосан, гражданинът извикал:
— Нали казахте, че кучето ви не хапе!
— Моето не хапе — отвърнал селянинът. — Това тук не е мое.
Опитният специалист по кинесика трябва да анализира не само отговорите на онзи, когото разпитва, а и жестовете и поведението му. Трябва също да умее да задава подходящи въпроси.
Събитията около убийствата на семейство Кройтън и всичко, което се беше случило след това, бяха добре документирани от полицията и пресата. Затова Катрин Данс реши да се спре върху един период, за който никой не се беше сетил да попита — времето преди убийствата.
— Тери, искам да ми разкажеш какво се случи по-рано.
— По-рано ли?
— Да. Да започнем от сутринта през онзи ден.
Тириса се намръщи:
— О, не си спомням много. Това, което се случи вечерта, като че ли изтри всичките ми други спомени.
— Опитай се. Помисли си добре. Било е през май. Тогава си ходила на училище, нали?
— Да.
— Какъв ден беше?
— Ами, петък.
— Доста бързо си спомни.
— Ами, защото много често в петък татко ни водеше на разни места. През онзи ден трябваше да ходим на лунапарк в Санта Крус. Само че не ходихме, защото се разболях. — Тириса се замисли, разтърка очите си. — С Бренда и Стив — сестра ми и брат ми — щяхме да ходим, но мама трябваше да остане вкъщи, защото в събота имаше някаква благотворителна разпродажба и трябваше да я подготви.
— Само че плановете са се променили, така ли?
— Да. Бяхме, такова… бяхме тръгнали, но… — сведе очи — но ми стана лошо. В колата. Затова се върнахме вкъщи.
— Какво ти имаше? Настинка?
— Заболя ме коремът.
Тириса присви очи и докосна корема си.
— О, и аз мразя да ме боли.
— Да, отврат е.
— Към колко се прибрахте у дома?
— Около пет и половина.
— И ти веднага отиде да си легнеш.
— Да, точно така.
Тириса погледна към разкривените дървета навън.
— После си се събудила и си чула телевизора.
Момичето завъртя един риж кичур около пръстите си.
— Квебек — изсмя се мрачно.
Тук Катрин Данс замълча. Даде си сметка, че трябва да вземе решение, важно решение.
Защото нямаше съмнение, че Тириса не казва истината.
Когато си говореха за общи неща и по-късно, когато разказваше какво е чула от телевизора, тя се държеше спокойно и открито, въпреки че несъмнено изпитваше някакъв стрес — всеки, който говори с полицай в хода на разследване, дори да е невинна жертва, се чувства неспокоен.
Щом заговори за пътуването до Санта Крус обаче, тя започна да се запъва, да закрива части от лицето и ушите си — жестове на отрицание — и да гледа през прозореца, тоест отбягване. Макар че се стараеше да се държи спокойно и непринудено, издаде стреса, който изпитваше, като затропа с крак. Данс усети признаци на неискреност и установи, че момичето е в стресовата фаза на отрицание.
Всичко, което Тириса казваше, вероятно бе подкрепено от факти, които тя можеше да провери. Неискреността обаче включва не само лъжа, а и отбягване, и премълчаване на истината. Имаше нещо, което Тириса не искаше да й каже.
— Тери, по време на пътуването е станало нещо неприятно, нали?