— Неприятно ли? Не. Наистина. Кълна се.
Три признака на неискреност — два израза, характерни за фазата на отрицание, и отговор на въпроса с въпрос. Момичето се изчерви и отново започна да потропва с крак, очевидни признаци на стрес.
— Хайде, разкажи ми. Всичко е наред. Няма от какво да се тревожиш. Разкажи.
— Ами, такова… Родителите ми, брат ми, сестра ми… Бяха убити. Кой няма да се разстрои?
Прозвуча малко ядосано. Данс кимна съчувствено:
— Имам предвид преди това. Тръгнахте от Кармел за Санта Крус. На теб ти стана зле и се върнахте вкъщи. По време на пътуването се е случило нещо, което те разстройва. Какво?
— Не знам. Не си спомням. Беше отдавна.
Тези думи от човек във фазата на отрицанието означава: „Много добре си спомням, но не искам да мисля за това. Спомените са твърде мъчителни.“
— Пътувахте с колата и…
— Аз… — започна Тириса, но замълча.
Сведе очи и заплака. По лицето й потекоха сълзи, придружени от сподавено хлипане.
— Тери.
Данс стана и й подаде пакет кърпички. Момичето заплака по-силно, макар и тихичко, хлиповете му звучаха като хълцане.
— Няма нищо — опита се да я успокои полицайката, като стисна ръката й. — Каквото и да се е случило, сега няма значение. Не се тревожи. Всичко е наред.
— Аз…
Тириса бе като парализирана. Данс виждаше, че се опитва да вземе решение. Какво щеше да е то? Или щеше да разкаже всичко, или да замълчи — във втория случай разпитът щеше да се проточи.
Накрая момичето заговори:
— Ох, исках да разкажа на някого. Не на психолозите или на приятелите си, или на леля…
Продължи да хлипа. Присвита, с наведена глава, с ръце в скута, когато не бършеше лицето си — типични признаци, че Тириса Кройтън е преминала във фазата на приемане. Най-после щеше да се отърси от жестокото бреме, което й тежеше.
— Аз съм виновна. Аз съм виновна, че са мъртви!
Облегна главата си на дивана. Лицето й беше зачервено, отпред анцугът й бе мокър от сълзи.
— Бренда и Стив, мама и татко… всичко е заради мен!
— Защото се разболя ли?
— Не! Защото се престорих, че ми е лошо!
— Разкажи ми.
— Не исках да ходя на лунапарк. Не ми харесваше, мразех го! Хрумна ми само да се престоря на болна. Спомних си за манекенките, които си бъркат с пръсти в гърлото и повръщат, за да не надебелеят. Точно това направих в колата, когато никой не ме гледаше. Повърнах на задната седалка и казах, че ме боли корем. Беше страшно гадно, всички се ядосаха, татко обърна и се прибрахме.
Това било, значи. Бедното момиче беше убедено, че то е виновно за смъртта на близките си. Заради тази лъжа. Осем години беше живяло с това тежко бреме.
Една истина излезе наяве. Оставаше още една. Катрин Данс искаше да узнае и нея.
— Кажи ми, Тери, защо не искаше да отидеш в Санта Крус?
— Просто не исках. Не беше забавно.
Признаването на една лъжа не води автоматично до признаване на друга. Момичето пак влезе във фазата на отрицание.
— Защо? Можеш да ми кажеш. Хайде.
— Не знам. Просто не беше забавно.
— Защо?
— Ами, татко винаги беше зает. Даваше ни пари и ни казваше, че ще дойде да ни вземе по-късно. После отиваше да говори по телефона и да върши разни неща. Беше досадно.
Кракът й отново потропваше и тя пак поглади обиците на дясното си ухо във все същата последователност — горната, долната, после трите в средата. Напрежението я измъчваше.
Жестовете на Тириса обаче далеч не бяха единственото, в което Катрин Данс видя признаци на неискреност. Децата — дори седемнайсетгодишните гимназисти — обикновено трудно се поддават на поведенчески анализ. Когато говорят с деца, повечето специалисти провеждат допълнителен анализ, съдейки за истинността на онова, което казват, не само по жестовете, а и по самите им думи.
Това, което казваше Тириса, не звучеше логично на Данс — както заради самите обяснения, така и заради мястото, което полицайката много добре познаваше. Уес и Маги например обожаваха Санта Крус и не биха пропуснали възможност да прекарат там няколко часа без надзор и с джобове, пълни с пари. Имаше безброй забавления — въртележки, лакомства, музика, игри.
Имаше и друго противоречие. Защо Тириса просто не е казала, че иска да остане вкъщи с майка си, преди да тръгнат? Защо не е оставила баща й да отиде само с другите две деца? Изглеждаше, че не е искала и те да ходят в Санта Крус.