„Следи, следи, следи…“
От време на време поглеждаше назад, към отворената врата — Пел лесно можеше да е заобиколил отвън.
— Чисто е — извика Келъг.
И, слава Богу, вътре нямаше трупове. Келъг обаче посочи петна от кръв, все още прясна, по перваза на прозореца в стаята на Ребека. Данс забеляза капки и по килима.
Погледна навън. Видя още кръв и стъпки в калта. Показа ги на Келъг и добави:
— Май са избягали и той ги гони.
— Отивам — заяви федералният агент. — Ти изчакай подкрепленията.
— Не — отсече тя, без да се замисли. — Моя беше идеята да ги съберем. Няма да позволя да умрат. Дължа им го.
Той се замисли за момент.
— Добре.
Изтичаха при задната врата. Данс си пое дълбоко дъх, отвори я и двамата изскочиха навън. Очакваше всеки момент да чуе гърмеж и да почувства сковаващата болка от куршума.
„Той ме нарани. Моят Даниел ме рани. Защо?“
Болката в сърцето на Линда бе силна почти колкото тази от раната. Тя бе простила на Даниел за миналото. Беше готова да му прости и за настоящето.
„Но той ме простреля.“
Искаше да легне. Нека Исус да ги закриля, нека Исус да ги спаси. Прошепна тези думи на Сам, а може би не. Може би само си въобразяваше.
Саманта не продумваше. Дърпаше я безжалостно напред по криволичещите пътеки през красивата и същевременно зловеща гора.
Пол, Хенри, Лайза… имената на децата от приюта изникнаха в съзнанието й.
Не, те бяха миналата година. Бяха си отишли. Сега имаше други.
Как се казваха?
„Защо нямам семейство? Защото Господ Бог ми е отредил друго, ето защо. Защото Саманта ме предаде.“
Безумни мисли се въртяха в ума й като неуморните вълни в океана наблизо.
— Боли.
— Не спирай — прошепна Сам. — Катрин и агентът от ФБР скоро ще се появят.
— Той ме простреля. Даниел ме простреля.
Причерня й. Щеше да припадне. „Какво ще направи Мишлето тогава — запита се. — Ще метне осемдесетте ми кила на гръб? Не, ще ме предаде, както направи преди. Саманта, моят Юда.“
Отнякъде идваше шум на вълни, мокрите борове и кипариси шумяха от вятъра, Линда чу стъпките на Даниел Пел. Изпукване на клонка, шумолене на листа. Те продължиха да бягат. Спъна се в стърчащ корен и падна тежко. Болката от раната бе нетърпима.
— Ох!
— Шшшт!
— Боли!
Гласът на Сам трепереше от страх:
— Стани, Линда, хайде! Моля те!
— Не мога.
Стъпки. По-близо.
На Линда й хрумна, че може да са полицаите. Катрин и симпатичният агент от ФБР. Тя присви очи от болка и погледна назад.
Не, не бяха полицаите. На двайсетина метра видя Пел. Той ги забеляза. Забави крачка, пое си въздух и тръгна към тях. Линда се обърна към Саманта.
Но нея я нямаше.
Отново я изостави, точно както преди години.
Изостави я през онези ужасни нощи в стаята на Даниел Пел.
Сама тогава, тя беше сама и сега.
54.
— Прекрасна моя Линда.
Пел се приближи бавно.
Тя присви очи от болка.
— Даниел, чуй ме. Още не е късно. Бог ще ти прости. Предай се.
Той се изсмя, сякаш беше шега.
— Бог. Бог щял да ми прости… Ребека ми каза, че си станала набожна.
— Ще ме убиеш ли?
— Къде е Сам?
— Моля те! Не го прави. Можеш да се промениш.
— Да се променя ли? О, Линда, хората не се променят. Никога, никога. Ами, че ти си същата, каквато те намерих, със зачервени очи и подпухнала от плач под онова дърво в парка „Голдън Гейт“, избягала от къщи.
На Линда й причерня, пред очите й засвяткаха ярки искри. Болката намаля и тя почти изгуби съзнание. Когато отново дойде на себе си, той се беше навел над нея и държеше ножа.
— Съжалявам, мила. Трябва да го направя по този начин. — Абсурдно, но искрено звучащо извинение. — Ще бъде бързо. Разбирам си от работата. Няма да почувстваш нищо.
— Отче наш…
Той дръпна главата й назад, за да оголи гърлото й. Тя се опита да се съпротивлява, но нямаше сили. Мъглата съвсем се беше разнесла и когато той приближи острието, Линда видя червеното сияние на спускащото се слънце.
— … който си на небесата. Да се слави името ти…
Тогава някакво дърво се сгромоляса.