Или лавина от камъни се стовари върху пътеката.
Или ято обезумели чайки с бесни крясъци се спуснаха върху тях.
Даниел Пел изохка и падна на каменистата земя.
Саманта Маккой отскочи от убиеца, изправи се и истерично го заудря с дебел клон по главата и ръцете. Той изглеждаше удивен, че малкото Мишле го напада, жената, която тичаше да изпълни всичко, което й наредеше, която никога не посмя да му откаже.
Освен веднъж…
Даниел замахна с ножа, но тя отскочи. Той посегна към пистолета, паднал на пътеката, но дебелата тояга го удари пак и пак, отскочи от главата му, разкъса едното му ухо. Той изкрещя от болка.
— Мамка ти!
Изправи се. Замахна с юмрук и улучи коляното й. Тя падна.
Даниел се хвърли на земята и грабна пистолета. Изправи се и насочи дулото към нея. Саманта обаче скочи на крака и отново замахна с клона, стискайки го с две ръце. Улучи рамото му. Той се олюля назад.
Линда си спомни две думи от миналото. Онова, което Даниел казваше, за да похвали някого от Семейството: „Ти държа твърдо, красавице.“
„Дръж твърдо…“
Саманта отново замахна.
Сега обаче Даниел бе застанал стабилно. Хвана тоягата с лявата си ръка. За момент останаха втренчени един в друг, свързани с клона като с пъпна връв. Даниел се усмихна тъжно и вдигна пистолета.
— Не! — изхриптя Линда.
Саманта също се усмихна. Блъсна го силно и пусна клона. Даниел отстъпи крачка назад — във въздуха. Бе застанал на ръба на скала, пет-шест метра над друга пътека.
Изкрещя, залитна и падна назад.
Дали оцеля или не, Линда не разбра. Поне не отначало. Но явно оцеля, защото Саманта погледна през ръба и се намръщи. После й помогна да се изправи.
— Хайде, да тръгваме.
И отново навлязоха в гората.
Изтощена, Саманта Маккой едва придържаше Линда. Приятелката й беше бледа, но кървенето не беше силно. Сигурно я болеше ужасно, но поне можеше да ходи. Линда прошепна нещо.
— Какво?
— Помислих, че ме изостави.
— В никакъв случай. Но той беше въоръжен, трябваше да го надхитря.
— Ще ни убие.
Линда явно все още не искаше да повярва.
— Не, няма да успее. Не говори. Трябва да се скрием.
— Не мога повече.
— Долу при водата, на брега има пещери. Можем да се скрием в някоя. Там ще изчакаме полицията. Катрин идва насам. Ще ни търсят.
— Не, не мога. Далече е.
— Не е толкова далеч. Ще успеем.
Продължиха още няколко метра, после Сам почувства, че приятелката й губи сили.
— Не, не… не мога. Съжалявам.
Сам намери сили и успя да завлече Линда на още десетина метра напред. Там обаче силите я напуснаха — на най-лошото място, поляна, която се виждаше от стотина метра от всички посоки. Пел можеше да се появи всеки момент. Лесно щеше да ги очисти.
Наблизо имаше падина между скалите; там можеха да се скрият.
Линда зашепна нещо.
— Какво?
Сам се наведе към нея. Линда говореше на Исус, не на нея.
— Хайде, да вървим.
— Не, не, ти върви. Моля те. Наистина… Няма нужда да се реваншираш за случилото се. Преди малко ми спаси живота. Квит сме. Прощавам ти за онова, което стана в Сийсайд. Аз…
— Не сега, Линда! — сряза я Сам.
Ранената жена се опита да се изправи, но пак падна.
— Не мога.
— Трябва.
— Исус ще ме пази. Върви.
— Хайде!
Линда затвори очи и зашепна молитва.
— Няма да умреш тук! Ставай!
Линда си пое въздух, кимна и с помощта на Сам се изправи. Заедно продължиха, олюлявайки се, по пътеката, препъвайки се в храсти и корени.
Бяха на издаден в океана нос, стърчащ на двайсетина метра над водата. Грохотът на вълните бе като бумтене на реактивен двигател. Оглушителен.
Спускащото се слънце ги окъпа с оранжева светлина и ги заслепи. Сам присви очи; плитката падина беше много близо.
Щяха да легнат на дъното и да се покрият с клонки и листа.
— Напредваме. Още няколко крачки.
Всъщност двайсетина.
Приближиха се на около десет.
Накрая стигнаха дерето. Оказа се по-дълбоко, отколкото бе предполагала, идеалното укритие. Помогна на Линда да се наведе.
Изведнъж чу шумолене на храсталак, от гората изскочи някой и се затича към тях.
— Не! — извика Сам.