Пусна Линда и грабна един камък, смешно оръжие. После леко изписка и се изсмя истерично. Катрин Данс се приближи наведена, прошепна:
— Къде е?
— Не знам — отвърна шепнешком Саманта. После повтори по-силно: — Видяхме го на петдесетина метра натам. Ранен е. Но можеше да ходи.
— Въоръжен ли е?
Сам кимна:
— Има пистолет. И нож.
Данс се огледа, присви очи. Провери състоянието на Линда.
— Смъкни я долу. — Посочи падината. — Сложи я да легне по гръб и притисни с нещо раната.
Двете свалиха ранената на дъното на дерето.
— Моля те, остани — прошепна Сам.
— Не се безпокой — увери я полицайката. — Никъде няма да ходя.
55.
Уинстън Келъг бе някъде на юг от тях.
След като тръгнаха от мотела „Пойнт Лобос“, бяха изгубили следите. Това стана близо до разклонение на пътеката и по случайно решение Данс тръгна надясно, а Келъг — наляво.
Тя се обади на федералния агент по-мобилния телефон:
— Уин, намерих Сам и Линда.
— Къде си?
— На стотина метра от мястото, където се разделихме. Вървях на запад. Почти на самия бряг сме. Наблизо има кръгъл камък, пет-шест метра висок.
— Знаят ли къде е Пел?
— Някъде наблизо е. Под нашето ниво и на петдесетина метра вляво. Още е въоръжен. С нож и пистолет.
Тя изведнъж усети нещо и погледна надолу.
— Уин, къде си? На плажа ли си?
— Не, на някаква пътека съм. Плажът е под мен, на стотина метра.
— Добре, той е там! Виждаш ли островчето на десетина метра навътре във водата? Наоколо е пълно с тюлени. И с чайки.
— Видях го.
— Погледни на плажа точно срещу него.
— Не го виждам. Тръгвам натам.
— Не, Уин. Няма кой да те прикрива. Трябва да изчакаме подкрепления. Изчакай.
— Нямаме време. Вече много пъти ни се изплъзва. Няма да позволя пак да се случи.
Безразсъдно…
Това много я разтревожи. Изведнъж се уплаши за Уинстън Келъг, не искаше да му се случи нищо.
„После. Как ти звучи?“
— Само… внимавай. Вече не го виждам. Беше на плажа, но се скри между скалите. Там е идеално място за стрелба. Вижда всички пътища за приближаване.
Данс се изправи, закри очите си и огледа плажа. Къде беше? Само след секунда разбра.
В скалите съвсем наблизо изсвири куршум. След миг чу и гърмежа от пистолета на Пел.
Саманта изпищя. Данс залегна в падината, като одра кожата си; беше бясна заради непредпазливостта си.
— Катрин — извика Келъг по радиостанцията, — ти ли стреляш?
— Не, Пел.
— Добре ли си?
— Всички сме добре.
— Откъде стреля?
— Не видях. Трябва да е в скалите при плажа.
— Скрий се. Вече знае къде сте.
Данс се обърна към Саманта:
— Пел познава ли района?
— Навремето идвахме често тук. Предполагам, че добре го познава.
— Уин, Пел познава района. Може да ти е заложил капан. Изчакай.
— Задръж — прошепна Келъг. — Май видях нещо. Ще ти се обадя след малко.
— Чакай, Уин. Чуваш ли?
Данс се премести на няколко метра от предишната си позиция и бързо надникна между камъните. Не видя нищо. После забеляза Уинстън Келъг да слиза към плажа. Изглеждаше страшно уязвим между огромните канари, разкривените дървета и безбрежния океан.
„Моля те…“ — Тя отправи мислена молба към него да спре, да изчака.
Но, разбира се, той не спря. Катрин се замисли, че положението щеше да е същото, ако ролите им бяха разменени.
Даниел Пел знаеше, че идват още ченгета, но това не го притесняваше. Познаваше района като дланта си. Бе ограбил безброй туристи в Пойнт Лобос — много от тях бяха толкова глупави, че сами го улесняваха. Оставяха ценностите си в колите и на поляните за пикник, като си мислеха, че никой не би откраднал нещо на такова прекрасно място.
Със Семейството идваха и просто да си почиват, правеха си лагер близо до Биг Сър, ако не им се връщаше в Сийсайд. Знаеше как да стигне незабелязано до шосето или до близките къщи — никому неизвестни пътеки. Щеше да открадне друга кола, да тръгне на изток по малките пътища на Сентрал Вали, през Холистър, после да продължи на север.
Към планината.
Преди това обаче трябваше да се разправи със сегашните си преследвачи. Бяха двама или трима, доколкото можеше да прецени. Не ги беше видял много ясно. Сигурно бяха отишли в бунгалото, бяха видели убитите полицаи и сега го преследваха. Изглежда, че наблизо имаше само един.