Спря за миг. После изтича при Уинстън Келъг и го прегърна. Той изглеждаше разтреперан и не сваляше поглед от онова, което лежеше пред тях — трупът на Даниел Пел.
Убиецът бе проснат по гръб, със свити, изцапани с пясък колене, стърчащи нагоре, и разперени ръце. Пистолетът му беше наблизо. Очите му бяха притворени, вече не ясносини, а помътнели.
Катрин осъзна, че още притиска с ръка гърба на Келъг. Отдръпна се и попита:
— Какво стана?
— Почти се сблъскахме. Криеше се тук. — Посочи няколко скупчени канари. — Видях го навреме и се скрих. Беше ми останала една фугасна граната от вчера. Хвърлих я и го замаях. Той започна да стреля, но имах късмет. Слънцето беше зад гърба ми. Заслепяваше го. Отвърнах на огъня и… — Сви рамене.
— Добре ли си?
— О, да. Малко одран от камъните. Катеренето не ми се удава много.
Телефонът й иззвъня. Тя погледна дисплея и вдигна. Беше Ти Джей.
— Линда е добре. Изгубила е кръв, но куршумът не е увредил важни органи. Саманта също не е ранена тежко.
— Саманта ли? — Данс не беше забелязала жената да е ранена. — Какво й е?
— Само драскотини и синини. Имала е боксов рунд с покойния. Преди да почине, разбира се. Боли я, но ще й мине.
Била се е с Пел?
Мишлето…
Дойдоха криминалисти от шерифството и започнаха огледа. Майкъл О’Нийл го нямаше.
Един от полицаите се обърна към Келъг:
— Поздравления.
Кимна към тялото.
Федералният агент се усмихна скромно.
Всеки специалист по кинесика знае, че усмивката е реакцията, която най-трудно се поддава на анализ. Намръщването, изражението на объркване и влюбеният поглед са еднозначни. Усмивката обаче може да изразява омраза, безразличие, веселост, любов…
Данс не можеше да се досети какво означава тази усмивка. Забеляза обаче, че когато Келъг погледна току-що убития от него човек, тя изчезна, сякаш никога не се е появявала.
Катрин Данс и Саманта Маккой отидоха в болница „Монтерей Бей“, за да видят Линда Уитфийлд, която бе в съзнание и се чувстваше добре. Беше прекарала нощта тук, но според лекарите можеше да си тръгне.
После Рей Каранео закара Саманта в мотела „Пойнт Лобос“ и тя реши да пренощува там, вместо да тръгне веднага за вкъщи. Данс я покани на вечеря, но жената отклони поканата с обяснението, че иска „да остане малко сама“.
Беше разбираемо.
След посещението в болницата Данс се върна в управлението на КБР, където завари Тириса Кройтън Болинг и леля й застанали до колата си. Очевидно я чакаха, за да се сбогуват.
Когато видя полицайката, лицето на момичето грейна. Поздравиха се топло.
— Чухме новината — мрачно измърмори лелята. — Мъртъв ли е?
Сякаш още не вярваше.
— Да.
Разказа им подробности за случилото се в Пойнт Лобос. Лелята изглеждаше нетърпелива, но Тириса искаше да чуе всичко. Данс не й спести нищо.
Момичето кимна, приемаше новините без емоция.
— Не знам как да ти се отблагодаря — каза полицайката. — Ти спаси живота на много хора.
Не споменаха нищо за събитията от нощта, когато Тириса се престорила на болна и близките й са били убити. Вероятно щеше да си остане тайна между нея и Данс. Какво пък? Да споделиш болката си с един човек често носи толкова облекчение, сякаш си я споделил с целия свят.
— Връщате ли се довечера?
— Да. — Момичето погледна леля си. — Но първо ще се отбием на едно място.
„Сигурно да хапнат в рибен ресторант или да напазаруват в лъскавите бутици в Лос Гатос“ — помисли си Катрин.
— Искам да видя къщата си — добави Тириса. — Старата ми къща.
Там, където са били убити родителите, братът и сестра й.
— Ще се срещнем с господин Негъл. Разговарял е с хората, които сега живеят там, и те са се съгласили да ме пуснат да разгледам.
— Негова ли беше идеята?
Данс беше готова да забрани посещението и знаеше, че Негъл веднага ще се подчини.
— Не, аз реших — отвърна момичето. — Просто, такова… искам да я видя. После господин Негъл ще дойде в Напа да ме разпита. За книгата. „Спящата кукла“. Така ще се казва. Не е ли яко да има цяла книга, написана за теб?
Мери Болинг не коментира, макар че по държането й — леко свити рамене, издадена напред брадичка — Данс веднага се досети, че не одобрява вечерната разходка и доста са спорили за това.