Понякога след важни събития — като събирането на Семейството или пътуването на Тириса, за да помогне за залавянето на убиеца — животът на участниците в тях претърпява сериозни промени. Това обаче не се случва много често и Данс не вярваше да стане и сега. Пред нея стояха същите хора, както преди няколко дни: загрижена за племенничката си жена на средна възраст, грубовата, но стараеща се добре да изпълнява ролята на осиновителка, и типично импулсивно момиче, спонтанно решило да извърши едно добро дело. Просто бяха поспорили как ще прекарат вечерта и в този случай момичето бе надделяло, несъмнено с цената на други отстъпки.
Може би самият спор бе една стъпка напред. Ето как — предполагаше Катрин — се променят хората: постепенно.
Тя прегърна Тириса, стисна ръката на леля й и им пожела лек път.
Пет минути по-късно се върна в „Женското царство“ в сградата на КБР и Мери-Елън Кресбах й направи кафе. Днес имаше бисквити с овесени ядки.
Полицайката влезе в кабинета си, събу пострадалите обувки и бръкна в шкафа за сандали „Джоан и Дейвид“. Протегна се и се облегна назад, отпи глътка силно кафе и потърси пакета ментови бонбони, които бе оставила някъде преди няколко дни. Лапна няколко, отново се протегна и се загледа в снимките на децата. Също и на съпруга се.
Как й се искаше да можеше да се сгуши до него тази вечер и да му разкаже за случая „Пел“.
„Ох, Бил…“
Телефонът й иззвъня.
Името на дисплея беше „Майкъл О’Нийл“. Стомахът й се сви от облекчение.
— Здравей — каза.
— Здравей, току-що чух новините. Добре ли си? Казаха, че имало престрелка.
— Един куршум прелетя покрай мен. Нищо сериозно.
— Как е Линда?
Тя му разказа.
— Ами Ребека?
— В интензивното. Но няма да излезе скоро.
О’Нийл й разказа за колата, с която Пел искал да отвлече вниманието им — любимия му метод. Убиецът принудил шофьора на нисана да подаде сигнал за собственото си убийство. После човекът се върнал вкъщи, скрил автомобила в гаража и седнал пред телевизора, откъдето чул за смъртта на Пел.
О’Нийл добави, че ще й изпрати доклада от огледа в „Бътерфлай Ин“, където Пел и Джени се настанили, след като избягали от „Сий Вю“, а също материалите от мотела „Пойнт Лобос“.
Данс се радваше, че чува гласа му. Нещо обаче не беше наред. Още беше резервиран. Не беше ядосан, но явно не се радваше особено, че разговаря с нея. Тя смяташе, че забележките, които бе направил за Уинстън Келъг, са неуместни, но макар и да не очакваше извинение, искаше обтегнатите им отношения да се изгладят.
— Какво става с теб? — попита тя.
При някои хора трябва да си по-настоятелен.
— Нищо.
Тази проклета дума, която може да означава всичко, от „чудесно“ до „мразя те“.
Тя го покани у тях довечера.
— Не мога, съжалявам. С Ан имаме планове.
Аха. Планове.
Това също бе от онези думички…
— Трябва да затварям. Исках само да ти кажа за шофьора на нисана.
— Добре. Пази се.
Щрак…
Данс се намръщи и се зачете в една папка.
Десет минути по-късно Уинстън Келъг се появи на вратата. Тя му махна към едно кресло и агентът се настани. Не се беше преоблякъл, дрехите му още бяха изцапани с кал и пясък. Той видя похабените й обувки при вратата и посочи своите. Засмя се:
— В шкафа ти едва ли ще има нещо като за мен.
— Съжалявам — отговори тя съвсем сериозно, сякаш не разбра, че е шега. — Всичките са трийсет и седми номер.
Обсъдиха докладите, които трябваше да подготвят, и комисията по разследване на стрелбата, която щеше да разгледа инцидента. Данс се почуди колко ще стои в района агентът от ФБР и прецени, че независимо дали иска да излиза с нея или не, ще трябва да остане четири-пет дни — за свикването на комисията и разследването трябваше време.
„После. Как ти звучи?…“
Келъг се протегна, както бе направила Данс преди няколко минути. Тя долови съвсем слаб признак на тревога от изражението му. Нещо го измъчваше. Разбира се, че стрелбата. Данс никога не беше стреляла по заподозрян, камо ли да убие някого. Беше участвала в залавяне на опасни престъпници, някои от които бяха убити при акцията. Други по-късно бяха осъдени на смърт. Но съвсем друго бе да насочиш оръжие към някого и да отнемеш живот.