— Чу ли за оня фестивал? За лодките?
— Какви лодки?
— Дядо ни разказа. В залива щяло да има шествие с лодки и концерт. На „Канъри Роу“.
Тя си помисли, че е свързано с фестивала на Джон Стайнбек.
— В неделя ли е? Искаш ли да отидем?
— Утре вечер — отвърна Уес. — Много ще е забавно. Може ли да отидем?
Данс се изсмя мислено. Нямаше как синът й да е узнал за вечерята й с Келъг утре вечер. Или пък беше? Тя умееше да отгатва мислите на децата си, защо и те да не предусещаха нейните?
Поля палачинката си със сироп и си позволи малко масло. Колебаеше се.
— Утре ли? Чакай да помисля.
Първата й реакция, когато видя мрачното лице на Уес, бе да се обади на Келъг и да отмени срещата. Понякога просто е по-лесно…
Спря Маги да не излее върху палачинките си огромно количество боровинков и ягодов сироп и отговори импулсивно:
— О, не мога, скъпи. Имам план за утре.
— О…
— Но съм сигурна, че дядо с удоволствие ще ви заведе.
— Какво ще правиш? С Кони ли ще излизаш? Или с Мартин? Може и те да поискат да дойдат. Ще отидем заедно. Могат да доведат и близнаците.
— Да, близнаците, мамо! — възкликна Маги.
Данс още се двоумеше. Спомни си думите на психотерапевта:
— Катрин, не приемай толкова сериозно думите им. На родителите често им се струва, че децата им повдигат уместни възражения срещу евентуален втори баща или дори срещу случайни връзки. Погрешно е да мислиш така. Той вижда в действията ти предателство към паметта на баща му. Това няма нищо общо с приятеля ти.
Тя взе решение:
— Ще ходя на вечеря с колегата, с когото работехме по случая.
— Агент Келъг — измърмори момчето.
— Да. Той скоро се връща във Вашингтон и исках да му благодаря за помощта.
Почувства се малко гузна за скрития намек, че понеже Келъг живее далече, вероятността за дълготрайна връзка с него е малка. (А може би чувствителният Уес щеше да стигне до заключението, че майка им вече е решила да ги отдели от приятели и близки и да се преселят в столицата.)
— Добре — измърмори момчето, замислено отряза от палачинката и започна да се храни.
Данс често съдеше за реакциите по апетита му.
— Хей, синко, какво има?
— Нищо.
— Дядо ви с удоволствие ще ви заведе да гледате лодките.
— Да.
— Не харесваш ли Уинстън? — импулсивно попита.
— Добре е.
— Можеш да ми кажеш.
Тя също започваше да губи апетит.
— Не знам… Не е като Майкъл.
— Не, не е. Но много хора не са като Майкъл.
„Скъпият ми приятел, който не иска да ми говори“ — помисли си мрачно.
— Това не означава, че не мога да излизам на вечеря с тях, нали?
— Предполагам.
Замълчаха за няколко минути. После Уес изтърси:
— Маги също не го харесва.
— Не съм казала такова нещо! Не измисляй неща, които не съм казала!
— Напротив, каза. Заяви, че имал шкембе.
— Не съм!
Момиченцето се изчерви, което подсказа на Данс, че наистина го е казала.
Тя се усмихна и остави вилицата си.
— Слушайте, вие двамата. Дали ще ходя с някого на вечеря, или на кино, това не променя нищо. Къщата, кучетата, живота ни. Нищо. Обещавам. Разбрано?
— Добре — измърмори Уес.
Кракът му леко потрепна, но не изглеждаше много да се съмнява в думите й.
Сега обаче Маги се разтревожи:
— Няма ли пак да се омъжиш?
— Магс, откъде ти хрумна?
— Просто се чудех.
— Дори не мога да си го представя.
— Това не означава „не“ — отбеляза Уес.
Данс се засмя на този отговор, сякаш слушаше друг специалист по разпитите.
— Това е отговорът ми. Дори не мога да си го представя.
— Искам да съм кума — заяви Маги.
— Шаферка — поправи я Данс.
— Не, гледах по телевизията. Сега го правят по другия начин.
— По друг начин — пак я поправи майка й. — Но нека да не се разсейваме. Имаме палачинки и сок за унищожаване. И се налага да решим какво ще правим в неделя. Трябва да си помислиш за това.
— Ще си помисля — обеща Уес малко по-спокоен. Катрин довърши палачинката си с апетит, бе въодушевена от победата — беше искрена със сина си и получи разрешение да излезе на среща. Странно, но този малък успех много облекчи напрежението от изминалия ден.