— Какви са доказателствата ти? Позата на тялото? Моля ти се, Катрин!
— Криминалистите откриха куршума, който си изстрелял по мен на скалите.
Това го накара да замълчи.
— О, разбирам, че не си искал да ме убиеш. Направил си го, за да остана при Саманта и Линда и да не ти преча да застреляш Пел.
— Беше случайно — спокойно заяви той. — По непредпазливост. Трябваше да ти се извиня, но ме беше срам. Но ето, сега признавам.
Лъжа…
Той леко присви рамене. Стисна устни. Данс знаеше, че няма да изтръгне самопризнание — нямаше такава цел — но той премина в друго състояние на стрес. Изглежда, че не беше напълно лишен от емоции. Тя го бе засегнала силно и от това го болеше. За Катрин Данс това беше по-добро от самопризнание.
— Не обичам да говоря за миналото си и за онова, което се случи с дъщеря ми. Може би трябваше да споделя повече неща с теб, но и ти не говориш много за покойния си съпруг. — Келъг замълча за момент. — Огледай се, Катрин. Виж света. Толкова сме разбити, толкова разпокъсани. Семейството се превръща в отживелица, но ние пак копнеем за човешка близост. Копнеем… А какво става? Идват хора като Даниел Пел, които подлъгват уязвимите, нуждаещите се. Жените в Семейството му — Саманта и Линда. Те са били добри деца, не са правили лоши неща. И изведнъж един убиец ги съблазнява. Как? Защото ги е подлъгал с единственото, което не са имали — семейство.
Въпрос на време е било те или Джени Марстън, или някой друг, да се подлъже по думите му и да започне да убива. Или да отвлича деца. Да се гаври с тях. Пел е имал последователи дори в затвора. Колко от тях, подтикнати от него, ще започнат да извършват престъпления, след като излязат на свобода?… Тези хора трябва да бъдат спрени. Аз действам безкомпромисно срещу тях и получавам резултати. Но никога не минавам границата.
— Не минаваш границата, която сам си си определил, Уинстън. Само че не твоите стандарти трябва да се прилагат. Системата не е такава. Даниел Пел също си е мислел, че постъпва правилно.
Той се усмихна и сви рамене, жест, който тя разтълкува като: „Това е твоето мнение, аз си имам мое. Никога няма да постигнем съгласие.“
Разбира се, Келъг не го каза, но за нея жестът бе ясен, сякаш признаваше: „Да, виновен съм.“
Усмивката му изведнъж помръкна, както бе станало на плажа предишния ден.
— Искам да ти кажа нещо. За нас. Това беше истинско. Каквото и да си мислиш за мен, бях искрен.
Катрин Данс си спомни, че когато вървяха сами в коридора на управлението, той говореше за Семейството, намеквайки за собствените си проблеми: самота, вглъбяване в работата като заместител на неуспешния брак, покрусата от смъртта на дъщеря му. Тя не се съмняваше, че макар да я бе излъгал за мисията си, този самотен човек наистина е искал да започне връзка с нея.
От държането му, когато каза „това беше истинско“, също пролича, че е искрен.
Това обаче нямаше връзка с разпита и не си струваше труда да му отговаря.
Той сбърчи вежди и се усмихна снизходително:
— Слушай, Катрин, едва ли е добра идея. Това разследване ще е истински кошмар. Както за КБР, така и лично за теб.
— За мен ли?
Келъг стисна устни за момент.
— Спомням си, че имаше някои неясноти около начина ти на водене на разпита в Салинас. Може би с нещо, което си казала или си направила, си улеснила бягството на Пел. Не знам подробности. Може би не е имало нищо такова. Но определено чух Ейми Грейб да го споменава.
Той сви рамене и вдигна ръце. Белезниците издрънчаха.
Подлият ход на Овърби, за да се презастрахова при евентуален неуспех. Макар че вътрешно беснееше при този коментар на Келъг, Катрин не издаде чувствата си. Само сви рамене:
— Ако стане въпрос, просто ще разгледаме фактите.
— Сигурно така ще стане. Дано не се отрази сериозно на кариерата ти.
Данс свали очилата си и се приближи в по-личната проксемична зона.
— Уинстън, питам се… Какви бяха последните думи на Даниел, преди да го убиеш? Хвърлил е пистолета, паднал е на колене и е посегнал към белезниците. Погледнал е нагоре. Досетил се е какво си решил, нали? Той не беше глупак. Знаел е, че ще го убиеш. Каза ли нещо?