— Съгласна съм, щом ще помогне да сме заедно.
Макар че си помисли: „Само не косата ми, не! Как ще изглеждам после?“
— Предпочитам да нараня себе си, любима, но няма как.
— Добре.
— Ела. Седни. Хвани се за крака ми. Стисни го силно. Така по-малко ще те заболи.
Болката беше ужасна. Но тя захапа ръкава си, стисна силно крака му и се сдържа да не изпищи, докато ножът се забиваше в кожата й.
Окървавената чантичка, окървавената статуя на Джасмин…
Той й даде адрес, на който да отседне в Сан Франциско. Обеща да й се обади, когато опасността премине.
Отидоха при скрития форд „Фокус“, който бяха откраднали от Мос Ландинг, и той й даде ключовете. Сбогуваха се и тя дойде в този евтин хотел. Пусна телевизора още щом влезе в стаята. По цял ден лежеше и притискаше болезнената рана на главата си. От новините узна, че Даниел Пел е бил застрелян при Пойнт Лобос. Зарови глава във възглавницата и запищя. Заудря по леглото. Накрая, изтощена от плач, заспа. Когато се събуди, остана в леглото, втренчена в тавана, местейки поглед от единия към другия ъгъл и обратно. Безспир. Безцелно.
Това й напомни за времето, когато беше омъжена: дълги часове лежеше с извита назад глава и чакаше кръвотечението от носа й да спре, болката да отмине.
В стаята на Тим.
После с десетина други мъже.
Лежеше и чакаше ли, чакаше…
Джени знаеше, че трябва да стане и да действа. Полицията я търсеше — бе видяла снимката от шофьорската си книжка по телевизията, със сериозно лице и огромен нос. Лицето й пламна от срам, когато се видя.
„Затова си размърдай задника“ — каза си.
През последните няколко часа, докато лежеше в евтиното легло, провиснало и с дюшек, целият на буци, тя почувства, че нещо странно става с нея.
Внезапна промяна, като първа есенна слана. Отначало не можа да определи какво чувства. После се досети.
Гняв.
Това чувство бе рядко за Джени Марстън. Обида, страх — да, тя умееше да се свива, да търпи…
Сега обаче я обхвана гняв. Ръцете й затрепериха, дишаше учестено. После, макар че гневът не отмина, тя се почувства абсолютно спокойна. Както при приготвянето на карамел: вариш захарта, докато закипи и се превърне в изпускаща мехури опасна смес (може да залепне за кожата ти и да я изгори като нагорещено лепило). После я изливаш върху мраморна плоча, тя изстива и се превръща в крехък твърд слой.
Това чувстваше Джени сега. Студен, твърд гняв в сърцето си. Твърд…
Със стиснати зъби, с разтуптяно сърце, тя влезе в банята и пусна душа. По-късно седна пред евтината тоалетка пред огледалото и си сложи грим. Отдели близо половин час.
Погледна се. И онова, което видя, й хареса.
Ангелски песни…
Пак си спомни четвъртъка, когато стояха до форда; тя заплака и прегърна Даниел.
— Много ще ми липсваш, миличък.
— Хайде, красавице — прошепна той. — Трябва да свърша една работа, да се погрижа никой да не ни безпокои на нашия планински връх. Но и ти трябва да направиш нещо.
— Какво, Даниел?
— Спомняш ли си онази вечер на брега? Когато поисках да ми помогнеш? Жената в багажника?
Тя кимна:
— Искаш… искаш пак да ти помогна да направиш нещо такова?
Даниел се втренчи в нея със сините си очи.
— Не искам да ми помагаш. Искам да го направиш сама.
— Аз ли?
Той се наведе по-близо към нея.
— Да. Ако не го направиш, никога няма да имаме спокойствие, никога няма да сме заедно.
Тя кимна. Даниел й даде пистолета, който бе взел от полицая, охраняващ къщата на Джеймс Рейнолдс. Показа й как да го използва. Джени се изненада колко е лесно.
Сега, чувствайки гнева в сърцето си, крехък като твърд карамел, Джени отиде при леглото и изтърси съдържанието на найлоновия плик, в който носеше нещата си: пистолета, половината от парите, някои лични вещи и листчето, което й беше дал Даниел. Джени го разгъна и се втренчи в написаните на него имена — Катрин, Стюарт и Еди Данс — и адреси.
Отново чу гласа на любимия си, докато пъхаше пистолета в плика и й го подаваше:
— Имай търпение, красавице. Не бързай. Кое е най-важното, на което съм те научил?
— Владей чувствата си.