Застанала до една цветна леха, тя погледна към входа на болницата. Роджър Уитфийлд тъкмо изкарваше сестра си с количка. Братът на Линда бе строен мъж със сериозно лице, чиято възраст можеше да е всякаква в границите между трийсет и пет и петдесет и пет години. Напълно отговаряше на очакванията на Данс — мълчалив и консервативен, с изгладени дънки, колосана риза и вратовръзка, закрепена с метална щипка, на която имаше кръстче. Когато се запознаха, бе стиснал силно ръката на Данс, без по лицето му да се появи и следа от усмивка.
— Извинете ме, ще сляза да докарам колата.
— Ще издържиш ли пътуването? — обърна се Данс към Линда, когато той се отдалечи.
— Ще видим. Имаме познати в Мендосино; бяха в нашата църква. Роджър им се обади. Може да пренощуваме у тях.
Линда гледаше разсеяно и нервно се смееше без повод — Данс предположи, че са й дали много, ама много силни успокоителни.
— Съветвам те да се отбиете. Не бързайте. Поглезете се.
— Да се поглезим… — Жената пак се засмя. — Как е Ребека? Не се сетих да попитам по-рано.
— Все още е в интензивното. — Данс кимна към болницата. — Може би не много далеч от стаята, в която ти лежа.
— Ще се оправи ли?
— Лекарите мислят, че да.
— Ще се моля за нея.
Линда пак се изсмя. Катрин си спомни характерния смях на Мортън Негъл. Тя коленичи до количката.
— Не знам как да ти благодаря за онова, което направи. Знам, че ти беше трудно. И съжалявам, че пострада. Без помощта ти нямаше да го заловим.
— Бог си върши работата, животът продължава. Доброто побеждава.
Полицайката не схвана мисълта й; беше като помпозните сентенции на Чарлс Овърби. Линда примигна.
— Къде ще погребат Даниел?
— Обадихме се на леля му в Бейкърсфийлд, но тя не помни дори собственото си име. Брат му — Ричард? Не проявява интерес. След аутопсията ще го погребат тук. За безплатните погребения в окръг Монтерей е прието телата да се кремират. Има обществено гробище.
— Осветено ли е?
— Не знам. Предполагам, че да.
— Ако не е, би ли намерила осветено? Подходящо място за гроба му. Аз ще платя.
За човека, който се опита да я убие…
— Ще се погрижа.
— Благодаря.
В този момент тъмносиня акура навлезе рязко на паркинга и спря със свирене на гуми. Появата й бе толкова внезапна, че Данс приклекна и спусна ръката си към пистолета.
От автомобила обаче слезе Саманта Маккой. Приближи се към полицайката и Линда. Попита болната:
— Как си?
— Натъпкаха ме с лекарства. Мисля, че утре ще съм като парцал. Може би и през следващия месец.
— Тръгваш си, без да се сбогуваш.
— Защо мислиш така? Щях да ти се обадя.
Данс веднага долови лъжата. Вероятно Саманта също.
— Добре изглеждаш.
Линда отново се изкиска.
Настъпи тишина. Пълна тишина — мъглата поглъщаше околните шумове.
Саманта сложи ръце на кръста си и погледна жената в количката.
— Доста странни бяха тези дни, а?
В отговор — пак смях, изморен и предпазлив.
— Линда, искам да ти се обадя. Можем да се срещнем пак.
— Защо? Да ме психоанализираш? Да ме спасиш от ноктите на църквата?
В думите й имаше горчивина.
— Просто искам да те видя. Не е нужно да има друга причина.
Линда явно напрегна ума си, за да отговори:
— Сам, преди осем-девет години с теб бяхме различни хора. Сега сме още по-различни. Нямаме нищо общо.
— Нищо общо ли? Не е вярно. Заедно минахме през адски изпитания.
— Да, така е. Бог ни помогна да оцелеем, после ни изпрати в различни посоки.
Саманта коленичи и взе ръката на другата жена, като внимаваше да не докосне раната й. Така навлизаше в личната проксемична зона на Линда.
— Чуй ме. Слушаш ли ме?
— Какво? — нетърпеливо се сопна тя.
— Живял някога един човек.
— Какъв човек?
— Само слушай. Човекът си стоял вкъщи и станало наводнение, много силно наводнение. Водата заляла първия етаж и спасителите изпратили лодка, но той ги отпратил: „Вървете си, Бог ще ме спаси.“ Водата заляла втория етаж. Изпратили втора лодка, но той пак: „Не, вървете, Бог ще ме спаси.“ Водата продължила да се покачва и той се качил на покрива. Изпратили хеликоптер, но той все повтарял: „Вървете си, Бог ще ме спаси.“ И хеликоптерът отлетял.