— За какво говориш? — попита Линда.
Другата жена продължи:
— Водата го заляла и той се удавил. Озовал се на небето пред Господ и го попитал: „Господи, защо не ме спаси?“ Господ недоумяващо поклатил глава: „Странна работа, не разбирам какво не е наред. Изпратих ти две лодки и хеликоптер.“
Данс се изсмя. Линда примигна, явно разбра шегата и й идваше да се засмее, но се сдържа.
— Хайде, Линда. Ние сме последният хеликоптер една за друга.
Другата жена не отговори.
Сам пъхна визитната си картичка в ръката й.
— Обади се, ако решиш.
Линда мълчаливо се втренчи в картичката. След малко каза:
— Сара Старки? Така ли се казваш?
Саманта се усмихна:
— Това няма как да променя. Но ще кажа на съпруга си. Всичко. Обадих му се и скоро ще пристигне със сина ни. Ще останем няколко дни в района. Поне така се надявам. Но след като му кажа истината, може просто да обърне колата и да си тръгне.
Линда не коментира. Завъртя картичката и се загледа към алеята, по която се приближаваше очукан сребрист пикап. Колата спря и Роджър Уитфийлд слезе.
Саманта се представи с истинското си име, не като „Сара“.
Братът на Линда вдигна вежди и сдържано стисна ръката й. После с Данс помогнаха на ранената да се качи и полицайката затвори вратата.
Саманта се покачи на стъпенката.
— Линда, помни: хеликоптера.
— Сбогом, Сам. Ще се моля за теб.
Без да продумат повече, братът и сестрата заминаха.
Саманта и Данс останаха загледани в пикапа по криволичещата алея, докато задните светлини се превърнаха в едва видимо бледо сияние в мъглата.
След като изчезнаха, Катрин попита:
— Кога ще пристигне съпругът ти?
— Преди час е тръгнал от Сан Хосе. Предполагам, че скоро ще се появи.
— Искаш ли да останете в бунгалото тази вечер?
— Да. Благодаря. — Сам кимна след пикапа. — Мислиш ли, че ще ми се обади?
Въпреки всичките си умения като детектив, въпреки способностите си да разчита жестовете и мимиките Катрин Данс не знаеше отговора на този въпрос. Единственото успокоение, което можеше да даде, беше:
— Е, нали все пак не хвърли картичката ти.
— Засега — тъжно се усмихна Сам и тръгна към колата си.
Вечерното небе бе чисто, мъглата се беше вдигнала.
Катрин Данс стоеше сама на Палубата. Патси и Дилън тичаха из задния двор, улисани в някаква кучешка игра. Тя бе приключила с приготовленията за утрешното тържество за рождения ден на баща си. Пиеше немска бира и слушаше „Прерийна компания вкъщи“, музикалното предаване на Гарисън Кийлър, което следеше от години. Когато то свърши, изключи стереото и чу далечни звуци от пианото на Маги и глухите баси от уредбата на Уес.
Заслушана в музиката на момчето (стори й се, че беше „Колдплей“), тя се подвоуми за минута, после спонтанно извади мобилния си телефон, намери номера, който й трябваше, и натисна зеленото копче.
— Здравей — обади се Брайън Гъндерсън.
Дисплеят, изписващ името на този, който те търси, бе довел до възникването на нов начин за водене на телефонните разговори. Брайън имаше цели три секунди на разположение да обмисли репликите си.
— Здравей — отговори тя. — Извинявай, че не ти се обадих. Знам, че си ме търсил няколко пъти.
Той се засмя, както бе свикнала да го слуша от няколкото им излизания на ресторант или на плажа. Приятен смях. И умееше да се целува, спомни си тя.
— Признавам, че имаше извинителна причина. Гледах новините. Кой е Овърби?
— Шефът ми.
— А, оня смахнатият, за когото ми разправяше?
— Да.
Данс се запита дали не е била твърде недискретна.
— Гледах една пресконференция и той спомена името ти. Каза, че си му помагала за залавянето на Пел.
Тя се засмя. Ако Ти Джей го беше чул, моментално щеше да й лепне прякора „Помощник Данс“.
— Хванахте го, значи.
— Да, хванахме го.
Да беше само това…
— Ти как си? — попита тя.
— Добре. Бях за няколко дни в Сан Франциско, изстисквах пари от хора, които изстискват пари от други хора. Спечелих си добър хонорар. Всички са доволни.
Разказа, че спукал гума на Сто и първо шосе, докато се прибирал. Музиканти от любителски квартет, връщащи се от турне, спрели и му сменили гумата.