Любовта завладява най-напред душите, но скоро и телата трябваше да се включат. Тя прокара ръка по голия му мускулест крак.
Даниел се засмя:
— Знаеш ли какво, красавице, може би не е зле първо да се махнеш оттук.
— Разбира се, както кажеш.
— У теб ли е телефонът, на който ти се обаждах?
Даниел я беше накарал да купи три телефона с предплатени карти, като плати в брой. Тя му даде онзи, на който й се беше обадил малко след бягството си. Той го разглоби, извади батерията и СИМ картата. Хвърли ги в близкото кошче и се върна при колата.
— Ами другите?
Тя ги извади. Даниел й даде единия, а другия прибра в джоба си.
— Трябва… — започна той, но съвсем наблизо запищя сирена.
Двамата застинаха.
„Ангелски песни“ — помисли си Джени. Повтори тази своя мантра за късмет още десетина пъти.
Сирената се отдалечи и заглъхна.
— Да тръгваме, красавице.
Тя кимна в посоката, накъдето се бяха отдалечили сирените:
— Могат да се върнат.
Даниел се усмихна:
— Това не ме притеснява. Искам по-скоро да останем сами.
Тръпки на очакване преминаха по гърба на Джени. Беше почти болезнено.
Регионалната централа на Калифорнийското бюро за разследване, където работеха десетина агенти, беше двуетажна съвременна сграда край шосе №68, която с нищо не се отличаваше от околните постройки: функционални квадратни конструкции от стъкло и камък, в които се помещаваха лекарски кабинети, адвокатски кантори, архитектурни ателиета, компютърни фирми и други подобни. Външното оформление беше грижливо изпипано и скучно, паркингите — почти празни. Наблизо се издигаха ниски хълмове, които сега бяха яркозелени благодарение на скорошния дъжд. По-често пейзажът бе кафяв като Колорадо през сухия сезон.
Самолет на „Юнайтид Експрес“ се спусна рязко, прелетя ниско над сградите и се скри зад дърветата, преди да кацне на монтерейското летище.
Катрин Данс и Майкъл О’Нийл бяха в заседателната зала на приземния етаж, точно под нейния кабинет. Стояха един до друг и гледаха голяма карта, на която бяха означени местата на блокадите — този път с цветни кабарчета, не с ентомологични лепенки. Все още не бяха открили хондата на шофьора от куриерската агенция и охраняваният периметър бе разширен със стотина километра.
Катрин Данс погледна суровото лице на О’Нийл и прочете в него решителност и тревога. Познаваше го добре. Бяха се запознали преди години, когато тя работеше като консултант по избиране на съдебни заседатели — наблюдаваше кандидатите при предварителното интервю и съветваше адвокатите кого да изберат и кого да отхвърлят. Прокуратурата я бе наела да избере съдебните заседатели по делото РИКО, в което О’Нийл беше главен свидетел. (Странно, но с покойния си съпруг се запозна при подобни обстоятелства, като репортерка, отразяваща едно дело в Салинас, на което той свидетелстваше за обвинението.)
Данс и О’Нийл бяха станали близки приятели. След като реши да работи в полицията и получи работа в регионалното управление на КБР, те често си сътрудничеха. Бившият й началник Стан Фишбърн бе единият й наставник, О’Нийл — другият. За шест месеца научи от него повече за воденето на разследвания, отколкото за цялото си официално обучение. Добре се допълваха. Мълчаливият и сдържан детектив предпочиташе класическите полицейски методи, като криминалистика, работа под прикритие, наблюдение и използване на информатори, докато Данс бе специалист по разпитите на престъпници, свидетели и жертви.
Добре съзнаваше, че нямаше да е на сегашната си работа без помощта на О’Нийл и без чувството му за хумор и търпението му (и всякакви малки услуги, например да я подсети да вземе лекарство против морска болест, преди да се качи на яхтата му).
Въпреки че методите и качествата им бяха различни, те имаха почти еднакъв начин на мислене и често бяха на една вълна. Удивляваше я, че макар да гледаше картата, той като че ли отгатваше мислите й.
— Какво има? — попита О’Нийл.
— В какъв смисъл?
— Нещо те притеснява. Не само това, че ти си големият шеф тук.
— Да.
Тя се замисли. Ето още едно качество на О’Нийл — той често я принуждаваше да сложи обърканите си мисли в ред, преди да заговори.
— Имам лошо предчувствие за Пел — отговори след малко. — Останах с впечатление, че животът на надзирателите не означава нищо за него. И Хуан. И онзи шофьор от куриерската служба… Сигурно и него е убил.