— Какво ще правиш? — поинтересува се О’Нийл. — Не трябва да се досети, че подозираме нещо.
— О, ще излъжа.
Обади се от телефон със закодиран номер.
— Ало. Обаждам се от бутик „Камино“. Получихме поръчка за Сара Старки, но куриерът ни твърди, че тази сутрин я е нямало. Знаете ли кога ще дойде на работа?
— Сара ли? Станала е грешка. Тя е тук от осем и половина.
— Наистина ли? Пак ще говоря с шофьора. Може би е по-добре да й изпратим поръчката вкъщи. Ще ви бъда благодарна, ако не й казвате нищо. Изненада е. — Данс затвори. — Цяла сутрин е била там.
Ти Джей изръкопляска:
— „Оскар“ за най-сполучлива лъжа от полицай получава…
О’Нийл се намръщи.
— Не одобряваш ли подривните ми методи? — попита Данс.
С типичния си ироничен тон той отговори:
— Напротив, просто сега ще трябва да й изпратим нещо. Секретарката ще те изпорти. Ще й каже, че има таен обожател.
— Така е. Ще й изпратим един от онези букети от балони с надпис: „Поздравления, не сте заподозряна.“
Секретарката на Данс — Мери-Елън Кресбах — ниска делова жена — донесе кафе за всички. (Данс никога не й поръчваше кафе, тя сама се сещаше.) Имаше три деца и обичаше да носи високи токчета, екстравагантни прически и ярък лак.
Полицаите й благодариха. Данс отпи глътка от превъзходното кафе. Съжали, че Мери-Елън не донесе и от бисквитите, които бяха на бюрото й. Завиждаше й на уменията да съчетае функциите на грижовна домакиня и най-добрата секретарка, която агентката някога е имала.
Данс забеляза, че жената не бърза да излезе.
— Не знам дали трябваше да ти казвам, но Брайън се обади.
— Така ли?
— Опасява се, че може да не си получила съобщението му от петък.
— Ти ми го предаде.
— Да, но не му казах. Това е.
Чувствайки погледа на О’Нийл, Данс отговори:
— Добре, благодаря.
— Искаш ли номера му?
— Имам го.
— Добре.
Секретарката стоеше упорито пред шефката си. Моментът беше деликатен. Данс не искаше да говори за Брайън Гъндерсън. Телефонът я спаси.
Тя вдигна, послуша за няколко секунди, сетне каза:
— Веднага изпрати някого да го доведе.
11.
Едрият мъжага с униформа на затворнически надзирател седеше от другата страна на бюрото й — груба канцеларска мебел, върху която бяха разпръснати химикалки, лампа, различни сувенири и снимки: на двете й деца, на Данс с красив прошарен мъж, на родителите й и две кучета, всяко от които в компанията на един от малчуганите. Върху евтиния ламинат бяха натрупани и десетина папки.
— Ужасно е — каза Тони Уотърс, главен надзирател в затвора „Капитола“. — Не мога да ви опиша.
Данс долови следи от югоизточен акцент в разтревожения му глас. Полуостров Монтерей привлича хора от целия свят.
Данс и Уотърс бяха сами. Майкъл О’Нийл проверяваше резултатите от лабораторните изследвания на уликите от местопрестъплението.
— Вие бяхте отговорник на крилото, когато Пел е дошъл в затвора, така ли? — попита тя.
— Точно така.
Пълен и с отпуснати рамене, Уотърс седеше приведен напред. Беше около петдесетте, прецени Данс.
— Пел споменавал ли е къде може да отиде?
— Не, госпожо. Мъча се да си спомня, откакто научих какво е станало. Това е първото, което ми хрумна, когато чух. Седнах и си припомних всичко, което е говорил през последната седмица и нещо. Но не, нищо. Първо, Даниел не говореше много. Поне не пред нас, надзирателите.
— Стоеше ли в библиотеката?
— Много. Постоянно четеше.
— Може ли да се разбере какво?
— Не се записва и затворниците не могат да изнасят книги.
— Посетители?
— Никой през последната година.
— Телефонни разговори? Води ли се отчет?
— Да, госпожо. Но не се записват. — Той се замисли. — Не му се обаждаха много. Главно репортери с молби за интервю. Той обаче на никого не звънеше. Може би на няколко пъти е говорил с леля си. Не си спомням други.
— Ползвал ли е компютър, електронна поща?
— На затворниците не се разрешава. Имаме за нас, разбира се. Намират се в специални помещения — контролни зони. Мерките са много строги. Знаете ли, помислих си за това и ако е имал връзка с някого отвън…